Александър Кьосев: разговор

Аскеза и умерена консервативност

ЛВ, бр. 20, 23-29.05.2012

Разговор с Александър Кьосев около проекта „Отворена литература”
с ВБВ, Камелия Спасова, Мария Калинова

Камелия Спасова: Как може да представим какво се случва с българската литература днес?

Александър Кьосев: Първо, смятам, че литературата няма нужда от представяне. Или по-точно – тя има нужда от това само като търговски продукт, тъй като всеки търговски продукт има нужда от промоция.

Но литературата не е само продукт, тя е и медия, много специална медия. Медиите като комуникативни възможности и канали нямат нужда от представяне и видимост – защото сами осигуряват представянето, видимостта и чуваемостта.  Ще кажете – но толкова изкуства се представят публично – на сцена, в концертната зала.  За разлика от тях перформативните изкуства, литературата няма нужда от такова нещо. Защото тя се случва всеки път, когато читателят чете самостоятелно. Литературата е индивидуална дейност, която принципно се върши в самота. Това не значи, че не може да има изключения – рецитации, четения, премиери на книги и пр.  Впрочем видът на изключенията, характерът им, броят на изключенията могат да бъдат симптом за състоянието на литературата. Със сигурност, между многото промени, които се случиха в българската литература, е и това, че тя се изтегли от самотата и влезе в епохата на спектакъла, за добро или лошо. Това се случи с всички феномени на културния живот, но за литературата то беше най-нетипично, поне според предишните навици.

K.С.: Кога се случи тази промяна, откриването на епохата на спектакъла?

А.К.: Литературата винаги има публики, те са не само реални, тя има и въображаема публика, която тя самата строи. Тази въображаема публика може да съвпадне със самата въображаема общност на нацията и тогава тя се нарича национална литература. В такъв случай текстовете развиват имагинерен хоризонт, където по презумпция се смята, че читателите, като национални братя и сестри,  са принципно сходни. Те могат да бъдат индивиди. Но въображаемата публика, съвпадаща с въображаемата национална общност, се състои от еднотипни носители на българския език и българските ценности. Този тип литература, без да си даваме ясна сметка, в последните 20 години се разпадна и се раздели на малки словесни общности, които са фрагментарни една спрямо друга и спрямо предишния тип национална литература. Те са някакви кръгове, думата „гилдии” подхожда по-добре за това от модерната дума „мрежи”: става дума за отделни малки литературни цехове. Често пъти са свързани с лични приятелства и други връзки. Ако някой чете литература, това става по гилдии и цехове:  и никой не знае едновременно  какво става в т. нар. Съюз на българските писатели, в  т. нар. Асоциация на българските писатели, в сайта Литернет, в безбройните други сайтове, талантливи или графомански. Налице е фрагментация, в която не се формира обща въображаема публика. Е, това, което казвам, не бива да се абсолютизира, конкретни литератори прескачат оттук там, все пак се кръстосват понякога, четат се взаимно – последното е рядко. Тезата на предишния ми текст „Нерадикален манифест” беше,  че това ще се отрази на смислообразуването, то ще стане небрежно.  То  със сигурност се отразява, но не по начина, по който аз си мислех. На фона на фрагментаризирането на публиките, което представлява и подмяна в институцията на предишната национална литература като цяло, вероятно като симптом се появиха много публични литературни пърформанси. За участниците в цеха, който ги организира, те са задължителни по-скоро за съществуването на този или онзи цех, на литературната гилдия като цяло – отколкото за самите литературни текстове.

Според класическото схващане текстовете „се представят” (т.е. съществуват в културата), когато ги чете читателят. Това е – или беше? – истинската практика на литературата. Не нещо друго. Не на сцената, не зад сцената, не под сцената, на никакво публично място – само в частната самота. Но днес вече, за добро или лошо, не е така. Паралелно с четенето (което преди беше единствено битие на литературния текст)  се появиха много такива литературни акции и това се свързва обикновено с нуждата да има видимост, достъп до публичност. Впрочем разликата между видимост и публичност е съществена. Вие живеете в епоха, в която, ако не си видим, не съществуваш. Това е голям проблем, той променя литературата.

ВБВ: Четенията, които беше организирал през 2001 – Камерните поетически четения, – не са типично сценично събитие, но също влизат в нашето изследване.

А.К.: Вас ви интересува архива или по-общ поглед?

ВБВ: И двете. Паралелно събираме архив.

К.С.: Набавяме архив, който постепенно се разширява. Ако типът събитие като премиера или авторско четене е вкостеняла форма, какви други жанрови формати за представяне на литература са се появили?

А.К.: Тези принципни неща, които казвам по-горе, не значи, че съм противник на четения, премиери и промоции на книги. Напротив, организирал съм много и ще ви разкажа за това. Аз съм против само срещу едно – това да отменя и заменя четенето, да сменя приоритетите. Защото аз продължавам да мисля за себе си, все по-рядко го казвам, че главният литературен приоритет е двойката „писане в самота” – „четене в самота”. Но на въпроса. Питате ме за едно конкретно четене, което се случи 2001-ва. Тогава бях академичен директор на Центъра за академични изследвания, после негов стипендиант. Подобни елитарни академични организации са направени за изследвания, там се канят изследователи, на които се дават стипендии. (В България нещата стояха малко по-особено, това бяха общи, колективни проекти.) Подобни елитни академични организации по света имат културна програма и често пъти канят писатели и музиканти, които живеят заедно с учените. Георги Господинов спечели такава стипендия във Wissenschaftskolleg в Берлин, той е там в момента.  Навремето аз реших да направя нещо подобно, макар че нито нашите стипендианти живееха в такава прекрасна къща, нито гостите, които канехме, бяха постоянни  обитатели на Центъра за академични изследвания. Решихме да направим нещо по-особено, с Ани Илков, когото поканих за поетически организатор, измислихме формата. Идеята беше четирима по-утвърдени, известни на гилдията поети да поканят по един, който е по-малко утвърден. По памет, това траеше две години, като първата беше по-активна.

ВБВ: Прави ни впечатление, че през втората година участват предимно жени.

А.К.: Е, защото ни критикуваха, че няма жени. Ани Илков покани Четворката от ЛВ, без Пламен Дойнов, а те поканиха своите фаворити, самият Ани покани Кирил Василев, Бойко Пенчев покани ВБВ, а Георги Господинов не си спомням кого покани. Освен това имаше друго, отделно четене в памет на Георги Рупчев, което организирахме с Едвин Сугарев и други негови приятели. Това се случи в първото помещение на CAS, което беше на площад „Батенберг”. Стана мило и добре. Помещението беше малко, а и CAS има елитарна академична политика, то беше за определени хора. Но неочаквано придоби публичност (в смисъл пуснаха се слухове) и някои хора решиха, че това е някакъв литературен заговор. През втората година поканихме Екатерина Йосифова, Надежда Радулова, Ида Даниел, Йорданка Белева и др. В този смисъл беше мило и интересно. Аз и Ани Илков бяхме доволни от това, което стана, но постепенно му мина времето и то мина.

Правил съм такива събития с цел презентация на българската поезия в Германия. Подобно нещо беше една научна конференция, която направих в Гьотинген заедно с шефа ми и един млад българист,  през 1993 година. Паралелно с конференцията, на която присъстваха важни български учени, организирахме и поетическа вечер – тя се казваше „Агонийо сладка”, по името на стихосбирката на Константин Павлов. Поканих на това литературно четене Блага Димитрова, Константин Павлов и Ани Илков, но в последния момент Блага Димитрова се отказа, беше болна и на нейно място поканихме българския поет емигрант Цветан Марангозов. Там имаше много сериозна подготовка, тъй като аз превеждах с моите студенти стихове на никои от участниците. Правехме подстрочници, които бяха после обработени много добре от немски поети. Четенето мина много интересно. Актьорът, който чете, беше страхотен. Към доброто представяне трябва да добавя един абсурден детайл, това е поведението на Цветан Марангозов, който ни се водеше, ни се караше. Той дойде с идеята, че е звездата и се държа систематично по този начин. Отказа неговите стихове да бъдат четени от актьора и когато дойде неговият ред, Константин Павлов и Ани Илков вече  бяха чели по две стихотворения на български и шест на немски, а той чете час и половина сам.  Имаше напрежение между него и Константин Павлов, между Константин Павлов и Никола Георгиев също, въобще абсурдна ситуация. Българи в чужд контекст. Това беше една колективна работа. Все пак всички бяхме много доволни.

Донякъде по този модел после направих българското представяне в Лайпциг, което имаше не само литература но и други изкуства. Имаше гостуващи художници, музиканти. Това се случва през 1999 г. Тогава поканих багоналиста Сотиров, Иван Кулеков, който трябваше да напише история на България, но това, което направи не ми хареса, Миглена Николчина, Георги Господинов, Ани Илков, Бойко Пенчев, Йордан Ефтимов, от по-възрастните и известни поети – Николай Кънчев и Иван Теофилов. В моите очи това са солидни български поети, може би най-добрите.  Имаше обаче огромно напрежение, защото имаше натиск българската посланичка Леа Коен и „големият” български поет Стефан Цанев да бъдат включени, но аз категорично отказах. В резултат на това бях попилян от вестник „Труд”, който написа неграмотен негативен коментар на българското културно представяне. Паралелно с тези проблеми немците, организаторите от Лайпцигския поет,  ме притискаха да има ромски поет. Признавам си, че по това време не знаех за такива. Опитах се да кажа, че едва ли има добри поети, щом не ги зная. Но намерихме една ромска поетеса и активистка, която се казваше Сали Ибрахим. Нейният случай е добър пример за разликата между литературата, която се чете и тази, която се представя. От моя гледна точка стиховете на Сали не бяха нещо особено. Претенциозни и объркани, с  мистична египетска тематика, на ръба на графоманията. Но минаха през много обработки:  отново влязох във връзка с моите студенти от Гьотинген, направихме подстрочници, пак минаха през двама немски поети. Най-накрая бях свидетел пак на нещо, което няма да забравя.  На четенията на Иван Теофилов, Георги Господинов и другите имаше по десетина човека, немската публика не проявяваше интерес към българските поети. Самите четения се  състояха в едни прекрасни лайпцигски кафенета. За Сали Ибрахим бях запазил едно прекрасно малко кафене, не разчитах да дойдат много хора. Дойде й редът – кафенето беше претъпкано, над 50 души.  Имаше огромен интерес. Тя се оказа много сценичен и чаровен човек, взе думата, овладя публиката. После имаше четене с актьори, стиховете звучаха различно и имаше невероятен успех.

По време на панаира излезе една книга в брой от списанието Neue Literarur, издавано от моя приятел Герхард Чейка,  германец от Румъния. Имаше специален брой Maskenspiele, посветен на това българско представяне. Нещата, които бяхме превели, се публикуваха там. В броя Бойко Пенчев имаше много силна статия за съвременното състояние на българската литература.
В този смисъл вече имах опит с публични представяния на българска литература, но това, което направихме в CAS нямаше подобен формат и нямаше подобни амбиции. То трябваше да бъде затворено, интимно, предназначено само за нашите стипендианти тогава.

ВБВ: Имаше едно четене през 2008, което повтаряше Голямото поетическо четене от 1989…

А.К.: Това беше по времето на 120 годишнината на Университета и имаше най-различни събития. Имаше конференция на ректорите, имаше музикални събития и поетични събития. През 1989 в 160 аудитория, където навремето се беше случило едно легендарно поетическо четене, организирано от кръг 39 и Пламен Анакиев. Ние го повторихме, репликирахме – за воторото „Голямо поетическо четене” през 2008 г. бяхме поканили много поети, мисля, че над 30. Всеки четеше по едно стихотворение, а Пламен Анакиев разказваше спомени от първото четене, имаше и документални кадри. Идеята беше това да стане традиция, но по разни причини не стана. Напоследък от името на Културния център на СУ отново започваме да правим подобни неща и с утвърдени поети, и с по-млади. През април организирахме Месец на поезията в Софийския университет.

К.С.: А има ли някаква връзка между четенията, организирани през 2010 г., Литературен квартет, при които един по-млад човек кани утвърден автор и Камерните поетически четения, където генетиката е обърната.

А.К.: Да, така започнаха четенията в СУ, но това май не се получи. Младите взеха да се канят един друг, вместо да канят утвърдени поети, което отново ме връща на тезата ми за гилдиите. Ясен Василев покани Мария Калинова, а това категорично го забраних.

Мария Калинова: А има ли го синдрома Сали Ибрахим за хора, които имат добро сценично поведение, което може да измести утвърдените поети.

А.К.: Точно този Ясен Василев, който според мен е слаб поет, но има изключително силно и агресивно присъствие. Иван Димитров е същият. Те печелят със своето натрапчиво сценично присъствие, но тъкмо затова малкият литературен народ ги харесва.

ВБВ: Ти започна с това, че литературата е за четене насаме. Тогава защо в различни периоди си правил подобни публични представяния? Каква е тяхната роля?

А.К.: Вече казах, че те имат своята роля. Рецитацията по принцип е нещо важно и интересно. Казвам само, че то е нещо второстепенно по литературна важност. Ще дам обратния пример. Има хора, които могат да четат партитури, но това не отменя събитието на концерта в конкретното време. Ефимерността на събитието за музиката е централно, а подобни неща са на второ място. При литературата е точно обратното. Партитурата, текстът е важният и отношението към този текст на всеки един индивидуален читател, той е изпълнителят, той „свири”. Ако има събитие в литературата, то се случва всеки път, когато някой чете сам. Тогава наистина има събитие, но за съжаление истинските литературни събития не са публични и не могат да бъдат комуникирани лесно. Но не е и нужно. Разбира се, ако се създадат някакви колективни събития или пък литературни клубове, в които хората четат заедно, в това няма нищо лошо. Но в момента, в който представлението започне да заменя четенето, моето опасение е, че има някакъв проблем. Аз имам един такъв текст, който се казва „Убежище” и се опитва да формулира проблема – отпреди 7-8 години е, публикаван във в. „Сега” – и досега мисля така.

Задачата на българското литературознание и критика е да види дали промененият тип публичност, променената структура на комуникацията се отразява на текстовете. Имаше една конференция в Пловдив, тогава помолих Бойко Пенчев да напише нещо за категорията имплицитен читател в съвременната българска литература. Той направи нещо крайно интересно, което обаче мисля, че така и не излезе. Текстът беше по-скоро интуитивен и говореше за това, че българската литература в момента се пише за един небрежен, неформиран читател с ниска култура от балкански тип.

К.С.: В тази нова публична ситуация сякаш критиката няма почти никаква ефективност. Да оставим дали тя може да създаде някаква съпротива и да чертае перспективи. Но авторитетът на критиката е пренебрегнат.

А.К.: Дали въобще има критика днес в България и ако няма защо – това е сложен и дълъг въпрос. Със Стефан Попов възнамерявахме да направим семинар, който да се казва Що е критика?, но това не стана, когато човек организира нещо с него, то рядко става. Преди няколко месеца с моите студенти имах изпит по така нареченото магистърско ателие (за този семинар те посещават различни културни събития през сезона и накрая пишат три рецензии, които се оценяват). Понеже този сезон нямаше фокус, бях помолил всеки да си избере едно събитие и да се аргументира защо то е важно. Десет души имаха десет различни мнения и всичките бяха интересни. Аз им казах: добре,  освен вашите избори чували ли сте българската критика да се е изказвала по тези събития? Те казват – кой да се е изказвал, каква критика? Аз ги питам – няма ли критици в България? Те отговарят – Виолета Дечева. За тях българската критика се състои от Виолета Дечева. Вили е страхотен театрален критик, но все пак тя само… Наистина критически гласове почти няма. Това може да се обяснява по различни начини и е съществен проблем, не само практически. Теоретическият проблем изглежда така:  критиката предполага авторитет (на който да не се подчини, а да формира алтернативен авторитет), критическият авторитет от своя страна предполага хоризонт и социален проект (утопия) и този хоризонт и социален проект предполага в последна сметка проекта на Просвещението. В момента, в който просвещенският проект е в криза, легитимацията на критиката изчезва. Изведнъж се оказваме пред една демокрация без граници, в която няма нито хегемонни, нито алтернативни авторитети, в която всеки може да прави каквото иска. И ако си защитник на някакъв вкус, това е проява на литературна хегемония, а този, който е различен от теб, има други представи и отхвърля твоите претенции за символен капитал. Предполага се, че критическите авторитети са узурпатори на символен капитал. От друга страна се вижда с просто око, че това води до тежка девалвация на качеството. В съвременното изобразително изкуство и донякъде в съвременната литература има атаки срещу самата идея за художествена стойност, ценност. И когато отнемеш две неща на критиката – допускането, че това, което се прави има качество или няма качество и допускането, че критиката и критиците са авторитетите, които поддържат вкуса, то каква критика е това. Този процес се усложнява от характера на българския културен и публичен живот, който е малък, фрагментарен и провинциален. Докато в големите европейски страни има класически острови от художествена култура със стари структури и критика вътре в тях, тук в България нещата са като в лабораторно състояние, така да се каже, показват едно условно наречено постмодерно състояние, в което критиката не е възможна и се заменя. Тя се заменя с две неща. Едното е лайфстайл писане, в което авторът на е говори за произведението, а за себе си, за своята скъпа, консумативно-естетска форма на живот, в която четенето на определени книги или слушането на определена музика върви заедно с пиенето на конкретно вино, пътуване до конкретни острови, съответно обличане и т.н. Подобен коментатор (не критик) представя лайфстайла, а не критикува. Другото нещо е директно рекламно писане. Впрочем едно от странните неща, които се случиха през последните 20 години е това, че ако събитието на четенето изисква вглъбяване, концентрация, свободна игра на фантазията и посветена потъналост на това, което четеш, то целият комплекс от феномени беше заменено от хипнотичното фенско, маниашко занимание – това  плаче за изследване. Някои хора четат по този начин, абсолютно нерефлексивно, както геймърите играят игри. Това маниакално потъване в един фикционален свят, от който не можеш да излезеш, ако не бъдеш ударен по главата, замени играта на фантазията, която е типична за четенето на художествената литература. Не мисля, че сама по себе си организацията на такива събития е лошо нещо, но те не отменят другото. Когато започнат да заменят другото, става зле.

ВБВ: Добре, друг въпрос – има ли разлика между деветдесетте години на ХХ век и последното десетилетие; някаква отличителна тенденция?

А.К.: Понеже се занимавам с други неща, не мога да кажа, че познавам нещата като критик, следящ културната и литературна продукция – и не мога да си позволя да правя обобщения. Вие, занимаващите се с този архив,  сте доста исторични, интересувате се от нещата преди вас. Това е странно, не знам дали е влияние от Миглена Николчина, или нещо сте се повредили. Имам една рискова интуиция, че по-младите от вас живеят тотално в настоящето и нямат нужда от дълго време, история. Те гледат на предишните поколения като на конкуренти, с които трябва да се саморазправят. По други причини така е било в епохата на Авангарда.

ВБВ: А не може ли това да е полезно? Това, че Авангардът забравя миналото, е изключителна възможност да се създават, оформят и произвеждат нови и невиждани неща. Освен това подобен “срез” изобщо не прекъсва литературата; впоследствие дори се оказва, че има преки връзки с отреченото минало.

А.К.: Това, което питаш, предполага скрита линеарна прогресистка история, че каквото и да става, нещата се развиват и има нови и нови форми и самото различие на времето е нещо хубаво. Не смятам, че има токава линеарно развитие, нито че  това бъдеще е гарантирано. Промените са толкова силни, че бъдещето на този тип занимание не е гарантирано. Ако има родствени занимания, то основният въпрос е: какво ни дава право да им турим името „литература” – поезия, роман и пр. Защо пренасяме старите имена върху нови неща?  Забележете, не казвам, че тези нови неща са непременно лоши. Но има ли нужда да си строим приемственост? А може би просто и няма такава, има пекъснатости, процепи. Не съм сигурен, че съществува спокоен ток на континуалното време, възможни са радикални сривове, които да променят ситуацията. Интернет е тотален срив и никой не знае до какво ще доведе това. Сега това може да има негативни последствия, но съм чел разни истории на книгата, които описват как първите прояви на печатарската преса водят до деградация на писмеността и ерудицията. Масовизацията дава право на един много по-масов вкус. След това са се появили велики неща в печатната култура. Може би и в интернет ще се появят велики неща, но още е рано. Интернет е толкова радикално преобразуване, че просто не можем да си представим неговото бъдеще. Намираме се в зората на интернет. Преди 10 години нямаше въобще интернет в България, поне масово. . В рамките на тези години той радикално ни промени живота. Половината младежи се женят по интернет. Това е и симпатично, и  чудовищно.

К.С.: Донякъде отговори на последния ни въпрос, който си мислехме за литературното събитие на бъдещето.

А.К.: Бъдещето винаги е било непредсказуемо, но има ситуации, в които бъдещето е особено непредвидимо, защото се променят самите рамкови условия.

ВБВ: Нещата, които прави Културният център, как се отнасят към темата, която обсъждаме?

А.К.: Консервативно. С ясен консервативен проект.

ВБВ: А няма ли възможност за друга реакция? Реакция, която да не е консервативна.

А.К.: Има, но защо да е моя? На тези години ще ми е трудно да измисля нещо, което е абсолютно ново. Моята задача е, ако се губи нещо, да се знае какво се губи. Що се отнася до културни образователни политики, трябва да се пипа внимателно. Ще дам един мой любим пример. Питат една десетокласничка дали чете книги. Тя казва, че не чете. Защо не чете? Ами защото писателят й казвал какво да мисли. Т.е. тя възприема текста като интервенция в демократичното си право  – правото на нейното съзнание да мисли самї. Всички знаем това, че големите класически автори са авторитети, които трябва да бъдат оспорени, да има културни войни, но това, което тя казва, е толкова радикално, че отива хиляда пъти по-напред. Тя не иска да има друг глас в съзнанието. Напомням, че един от феноменолозите на четенето, Жорж Пуле, е казал тъкмо това –  че четенето представлява допускане на друго Аз в съзнанието. Тази девойка обаче  си е самодостатъчна и е убедена, че може да мисли толкова добре, колкото и авторът. Тази нагласа ми се вижда абсолютно хунвейбинска. Опитвам се да правя нещо срещу нея. Както казва Миглена Николчина, слаб е гласът на отделния човек. И не може да стане кой знае какво. Но тази радикална демокрация и изпростяване води до голяма тревожност у младите хора. Те не са доволни от това, което се случва, но не знаят как да го променят. Те вече не знаят какво да четат, нямат образци, нямат канон. За тях Паулу Коелю е голяма литература. В Университета вече има хора, които през живота си не са прочели цяла книга.

К.С.: Според теб литературното събитие на бъдещето, от една консервативна гледна точка, е някой да седне и да чете бавно и спокойно книга.

А.К.: Аз съм умерено консервативен, но дори и това предполага линеарно време, но не смятам, че вече има такова. Смятам, че има някакви джобове, ниши, микросветове, в които съществуват хора с различни нагласи.

ВБВ: Самият ти си казвал, че подобни процеси не са локални. Има ли някакви алтернативи в глобален план, които отново да възвръщат и възприемат литературата като литература?

А.К.: Повтарям това, че бидейки малък разграден двор, в България процесите доведоха до разрушаване – като в лаборатория, чист модел.  Като опустошаването на ТКЗС-тата. Те бяха вредни, но имаха някакъв събран човешки капитал, който може да обработва земята и т.н. И изведнъж бяха разграбени. В един момент хората копаят с рало и мотики. Не съм защитник на ТКЗС-тата, нито изпитвам носталгия по онази епоха, но тази работа можеше да стане малко по-умно. По подобен начин в началото на 90-те инфраструктурата на литературата се разпадна – тиражи, издателства, авторитети. Да не забравяме, че това беше нещо хубаво, отиде си нейният тоталитарен модел.  Днес се появиха  нови субекти, които сега набират сили, вече има много сериозни издателства, но и те имат сложна политика между жанровата, комерсиалната литература и художествената. В България няма чисти издателства, те винаги поддържат и двете линии. Официалният обем на книгоиздателската продукция тук е 12 млн. лева (преди три години), което е равно на една средна фирма.  Да кажем, че има част и в сенчестата икономика,  но това е много малко, като имате предвид, че в Америка оборотът на издателската индустрия е 24 млрд. долара, а на музикалната е 6 млрд., т.е. по-малко. На други места концентрацията на традиционен литературен тип хора, книги, комуникация и т.н. води до това, че са много по-устойчиви тези структури. Виждаме как в България те изчезват с голяма лекота. Тук всичко е конюнктурно, гилдийно, базирано на конкретни лични отношения. Това е една малка среда, в която има фамилиарни отношения и културни активности, а  това е вредно за литературата.

М.К.: Смяташ ли, че интензивното появяване пред собствената публика може да добие политически характер? Нещо подобно се случи с Димитър Кенаров, който беше арестуван, и средата организира четене с друга цел. Мислиш ли, че този интензитет може да премине в нещо друго?

А.К.: Този въпрос е реторичен. Очевидно е, че точно така става. Въпросът е до каква степен тази приятелска, фамилиарна, гилдийна среда е публика, т.е. смислообразуваща среда. Не съм убеден, че всички, които участваха в тази акция  са чели Димитър Кенаров. В този смисъл, ситуацията е хибридна.

ВБВ: Преди време Миглена Николчина организира няколко „Ръкописни четения“ в бистро Алтера. Целта беше хората да четат неща, които все още не са публикувани; при това пред малобройна, съсредоточена публика; т.е. това да бъде споделяне преди публикуването. Именно в този смисъл аз възприемах самото събитие като редактиране.

А.К.: Не съм чел много от „Бързата литература”, но, признавам, имам изградено мнение, наречете го предразсъдък. Веднъж го изразих кратко: „Бързата литература слепи ги ражда”. Но това, което е организирала Меги, в какъв смисъл това е публично събитие? То само е обявено като публично.

ВБВ: Не съм съгласен, но да приемем за момент, че е така. Това, което се опитваме да картографираме, включва всички такива събития, независимо къде са се състояли. Описваме различни техники на литературата, която видимо играе на различни нива. Тя може да бъде в зала 1 на НДК, но може да съществува и в малки общности, които й съдействат, помагат… Но нека се върнем – „Ръкописните четения“ са публично събитие.

А.К.: Няма такова субстанциално чудовище, наречено „литература”. Самата субстантивизация на един процес, в който едни хора пишат текст, а други ги четат под името „литература”, е културна фетишизация. Разсъжденията за литературата „като такава” и за това какво на нея й е от полза, и какво не й е от полза, митологизира процеса, превръща го в някакво реифицирано чудовище, което сякаш самї има съдба и хората започват да се поделят на такива, които помагат на това чудовище и на такива, които му пречат.

Нищо такова няма. Няма литература. Има автори, текстове, четене, нечетене. Има комуникативен и културен процес, смислообразовуне и споделяне. Да кажеш, че си в полза на процеса е все едно да кажеш, че си в полза на водопровода. Т.е. водопроводът има хиляди разклонения, не можеш да го обозреш, от едни тече чиста вода, от други – хората палят със запалки метана. В полза е онова, което би оправило тръбите, би спряло течовете, газове и други такива неща. Което означава, че в полза на водопровода трябва да има мощни държавни културни и образователни политики. Такива обаче вече няма. Литературата е престанала да бъда държавен водопровод, превърнала е се в частни извори и изворчета, които имат своите тактики на оцеляване.

ВБВ: Не смятам, че когато „политиките“ липсват, единственото нещо, което ни остава, е просто тактиката “самостоятелно писане и четене”. Има множество допълнителни техники. Едната е през т.нар. бърза литература и сложните отношения с медийната публичност. Другият вид техника създава общност от хора, чиято цел е среща между автори и текстове. Тук има четене, писане и продукт, който не би се получил, ако това съвместно литературно събитие не съществуваше.

А.К.: Това последното не ми се вижда доказано. Мисля, че полза би имало от подобни неща, ако всеки от присъстващите се замисли, така да се каже, изпадне в рефлексия и си каже: колко интересно беше това, я да взема да прочета нещо от този автор или виж какви интересни неща пише, искам да напиша нещо като него. Отново е необходимо едно отстъпление в самотата, за да може да се получи ефектът на ползата. Иначе, ако си представим в сатирично хиперболизиран вариант едно бързане от събитие на събитие, в каквото живее например Тома Марков, това ще е един забързан ритъм. Ще прилича на онези, които вечер отиват в едно заведение, но не могат да останат там, и обикалят от клуб на клуб. Събитието произвежда ефект (той е рефлексия, мислене, интериоризиране, промислена реакция) и тогава има полза. Другото е пърхане от събитие на събитие, но колкото и публика да се печели от това, тя не е нужна. Тя не помага на литературата, това е бърза публика.

М.К.: Тя вече е готова да плаща.

А.К.: Е, да, в този смисъл може да е полезна.

М.К.: Напоследък има много четения, за които публиката плаща вход. Което е странно, защото почти толкова струва книгата на всеки от авторите. Зрителите  не си я купуват, но с радост плащат, за да влязат на четенето.

А.К.: Но вижте колко малко книги се продават на подобни събития. Удивително малко.

ВБВ: …нека довърша изброяването: има трети случай, трета техника, при която събитията са начин хората да общуват помежду си. Не само да се четат, а и да пишат съвместно и съотносимо с другите.

А.К.: Да върна въпроса, трябва ли някакви хора непременно да се познават, за да четат и да пишат съотносително?

ВБВ: Не, но е много любопитно, че когато хората са заедно, съвместното им писане е по-различно, отколкото когато всеки един пише сам.

А.К.: Да, но това не винаги е добре.

ВБВ: Разбира се, просто казвам, че това са различни техники и всички те изискват да има събития; те не могат да съществуват без литературното събитие. Чудя се дали твоето възражение е не срещу събитието само по себе си, а срещу нещо друго?

А.К.: Моето възражение е срещу промяната в йерархията. Така както виждам йерархията на литературата и нейните стойности, за нея е по-важно индивидуалното четене в самота. Другите събития са интересни, когато са съпровождащи и помагат за реклама, известност, спечелване на нови публики. Но тези публики трябва да четат. Но ако това не се случва и тези събития започнат да подменят четенето… е,  това ми е болката. Разбира се, трудно може да се докаже, че това е така. И го споделям не като факт, а като опасение и интиуиця. Една от проявите на бързата публика е, че никой не чува всички нюанси. Например за Нерадикален манифест с лекота ми казват „Ти смяташ, че българска литература няма”. Глупости, никой не чете текста, там са казани други неща..

ВБВ: И това сякаш потвърждава манифеста…

А.К.: Понеже вече много пъти съм водил подобни разговори, вече съм си измислил готов отговор. Казвам, че няма читатели от стария тип.

ВБВ: Това, което заявяваш в Нерадикалния манифест, ми изглежда самоочевидно. Приемам го като по-общ, глобален поглед, който показва, че наблюдаваме ясно разместване на пластовете и че живеем в някаква нова среда. Едновременно с това обаче тази нова среда е освобождаваща, това е някакъв знак за свобода.

А.К.: Донякъде съм съгласен с това. Вероятно за някои индивиди това поражда особен тип аскеза. Вътре в тази нова аскетичност е възможно много внимателно мислен живот в собствени имагинерни светове. Както каза Милен Русков, „Аз пиша за боговете”, т.е. съществува абсолютна публика, идеален хоризонт, все едно дали има или няма, и се обграждам от света по някакъв начин. Вътре в тази ограденост са възможни изключително странни неща. Но това е голям риск, малцина го поемат. Възможна е много фина плетеница, сложен процес на смислопораждане, но той може да стане тежко некомуникативен, да изключи много хора от себе си и да се превърне в една херметическа аскеза. Ти много играеш с това, ВБВ, защото искаш да има гатанки, процес на отгатване в хода на самото четене, но читателят трябва да иска да отгатва. Трябва да знае, че това е важно, да го полага като важно, а това не е сигурно.

ВБВ: А не е ли същностно ценно да съществуват периферни неща? Представям си следната ситуация: Взимаме Милен Русков и романа му „Възвишение“; това е литературно събитие, но минават няколко години и си представяме, че хората започват да забравят за този роман. Той внезапно се оказва събитие само за определени хора…

М.К.: Това се случва след всеки негов роман.

ВБВ: …това, от една страна, може да породи тъга, но от друга страна, то позволява на Милен Русков да продължава във всякакви различни и угодни нему посоки. Забравата от публиката е освобождаване от публиката. Искам да кажа само, че публиката задължава по много неприятен начин. Тя създава очаквания.

А.К.: С това съм съгласен. Но има и рискове.

Е, когато си сам със своята аскеза, тогава свободата е най-голяма. Но и най-малка, защото от време на време на човек му се иска да споделя свободата.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s