Амелия Личева

Констатации и прогностики

ЛВ, бр. 20, 23-29.05.2012

Ако трябва с няколко думи да определим състоянието на българската литература през първото десетилетие на ХХІ в., то те ще са успокояване и професионализиране. Успокояване, защото в сравнение с 90-те експериментите в нея са чувствително по-малко. През 90-те бяха изпробвани и ироничните пренаписвания на българската литература, и мистификациите, и постмодерните търсения, и джендър проблематиката, и техниката на потока на съзнанието и какво ли още не. Интересното е обаче, че когато през 2011 г. се появи романът на Милен Русков „Възвишение”, който с демонстрирания езиков експеримент като че ли е по-близък до 90-те, този експеримент беше отчетен като събитие и в най-новата литература. Затова не можем да не си зададем въпроса дали на литературата от новото десетилетие не й липсва именно словесната „разпасаност” на предходния етап.

Що се отнася до професионализирането, може да се каже, че от една страна, новият век затвърди имената на много от авторите, дебютирали през 90-те, и ги превърна в авторитети, а от друга, голяма част от дебютиращите и изобщо публикуващите все по-често постигат едно задоволително ниво, което говори, че писателството и в България започва да се превръща в професия. Вече не са един или двама авторите, които с гордост отстояват позицията си на професионални писатели. Достатъчно е да припомним имената на Захари Карабашлиев, Тома Марков, Калин Терзийски.

Ако продължим да се вглеждаме в литературата през периода, можем да кажем, че в нея се наблюдава своеобразен отлив от поезията, която може би беше водещият жанр през 90-те. За сметка на по-малкото поетични книги обаче нарасна промотирането на поезия чрез различни четения и фестивали. Знакови за периода са „София: Поетики”, както и четения (а може би трябва да ги наречем представления) като Трубадурските двубои на списание „Алтера”, поетичните четения, организирани от Центъра за академични изследвания, „Грация и гравитация”, провеждащ се по идея на Миглена Николчина, Никулденските четения, дело на Федя Филкова в памет на Николай Кънчев, четенията по случай кръглите годишнини на Иван Теофилов, Александър Шурбанов и Иван Цанев, превърнати в традиция от Силвия Чолева, Марин Бодаков и Илко Димитров. Дали благодарение на тези четения поезията и поетите са станали по-популярни, е трудно да се каже, но факт е, че поезията продължава да има социален престиж сред младите и за това свидетелстват всички конкурси за дебютни книги и поетическите работилници, организирани от „Литературен вестник”. Иначе казано, през новия век в България поезията като че ли прие статута на представление и така опита да разшири аудиторията си. Потвърждение на последното са и спектаклите по поетични книги, както и насочването на много от действащите поети към драматургията (Георги Господинов, Пламен Дойнов, Тома Марков, Иван Димитров).

Не така стоят нещата с разказите и романите, които се оказаха доминиращи жанрове през новия век. Те като че ли се задоволиха с по-традиционни представяния – премиери, конкурси, борба за преводи и пробиви в чужбина. И не на последно място филмиране, което им осигурява друг социален статус – достатъчно е да споменем „Мисия Лондон” на Алек Попов и „Дзифт” на Владислав Тодоров.

Ако се вгледаме малко по-детайлно в романите на десетилетието, ще видим, че ако през 90-те преобладаваха прицелените в актуалното (мутренските групировки, политиката), сега на мода се оказаха най-вече романите, които говорят за преживяванията на социализма. Тази тенденция обаче не попречи да се утвърдят и автори, които с всеки свой нов роман експериментират с нестандартни сюжети и техники, като един Галин Никифоров например. Неслучайно Никифоров се оказа сред най-награждаваните автори. В този смисъл е интересно да направим сравнение между това какво се случва с един награждаван автор у нас и в чужбина. За сравнение ще посочим Италия, защото тя със сигурност е сред страните, в които получаването на престижна литературна награда променя съдбата на пишещия. Там млади автори, с първи книги дори, лесно се превръщат в звезди. През десетилетието, за което говорим, и в България гастролира един подобен италиански писател – Паоло Джордано. Нещо повече, в Италия много различна е и политиката за поощряване на писатели от провинцията, които са получили национални награди – регионалните автори, които получат национално признание, биват превръщани в местни знаменитости веднага. Плакатите им не слизат от книжарниците, обикалят местните медии и пр., защото за провинциалните градове това е повод за гордост. Понеже избрахме да говорим за Галин Никифоров, имаме повод за сравнение и в тази плоскост, тъй като той не живее в столицата. Факт е обаче, че националните награди не го превърнаха в звезда нито в Добрич, нито в София. Той е издаван и продаван автор, но нещата не отиват много отвъд това. Публичност от типа на италианската все още ни е чужда. За добро или лошо регионализмът не е характерен за нас, като в същото време и през новото десетилетие не беше преодолян центризмът на българската литературна ситуация и с малки изключения събитията и авторите, за които говорим, са ситуирани предимно в София.

За по-голямата публичност, а съответно и за формирането на читателска аудитория на романистите през новото десетилетие допринесе още нещо, а именно – идването отвън. Важен фактор за популярност се превърна ако не публикацията на чужд език, то най-малко завръщането – било за кратко, било завинаги – след емиграция. Този тип истории се оказаха печеливш пиар и по такъв начин някои от дошлите отвън станаха звезди. Най-представителен в това отношение е Захари Карабашлиев. Вестниците и телевизиите охотно публикуват интервюта с него, публикуват статии от него и изобщо го наложиха като авторитет.

Що се отнася до разказите, които в последните години действително като че ли са водещ жанр в България, техният бум се дължи до голяма степен на лайфстайл издания като „Капитал лайт”, „Една седмица в София” и др., наложили имената на Васил Георгиев, Богдан Русев, Радослав Парушев и създали като че ли цяло поколение младежи, което се идентифицира с техния начин на писане, с техните сюжети, с градския жаргон. За бума на разказа може би допринесоха и Созополските семинари, организирани от фондацията на Елизабет Костова, както и налагането на авторитета на курсовете по творческо писане (все повече се практикуват подобни университетски програми или майсторски класове) с идеята, че писането се учи. И наистина, както се спомена, вече много съвсем млади автори публикуват сръчни книги. Да не говорим за новото битие на литературата в интернет, което поощрява публикуването по литературни сайтове и което снема задължителни доскоро фигури като редактор и  издател. В този смисъл от територия, която има своите опори в издателствата, книжарниците, книгите и литературните издания, литературата се превръща в свободна територия из мрежата, достъпна за всеки. Но засилената роля на мрежата през новия век е двояка. Вярно, през Фейсбук литературата се промотира на по-големи социални групи и се създава усещане за общности, но в същото време тези общности са и много хлъзгави и условни, а виртуалните приятели често наистина си остават само виртуални.

Какво друго се промени в новия век? Появиха се много книжарници, повечето от които имат свои политики на популяризиране на книгите. Най-активни в това отношение са от „Хеликон”, които не просто приютяват маса премиери на книги, но и учредиха своя награда, която се превърна в една от най-престижните. Повечето книжарници са с чудесни сайтове, с информирани продавачи, както е „Български книжици”. С други думи книгите у нас вече имат нормална среда за продаване и рекламиране. Продължи практиката ежедневниците да имат свои страници, в които рекламират книги. Може би тези страници се комерсиализираха в новото десетилетие в сравнение с 90-те, но те имат своята роля на посредници. Много от медиите допуснаха младите писатели на страниците и в предаванията си – писатели като Георги Господинов, Алек Попов, Калин Терзийски определено са с активно медийно присъствие, което допринася и за продаването на техните книги. Нека припомним, че достъп до медиите в предишното десетилетие имаха по-скоро „старите” писатели. За сметка на това изчезнаха много литературни издания – „Литературен форум”, списание „Сезон”, списанията „Алтера” и „Алтера академика”, което стесни периметъра на присъствие на литературата.

Интересно е, че много от интервюираните за проекта „Отворената литература” автори споделят, че през новото десетилетие си е отишла критиката. Това е така и не е така. Специализираните издания продължават да поддържат критически рубрики, действат и някои форми като „Критически квартет”, който имаше своя предшественик в организираните от Димитър Камбуров дебати за книги в „Червената къща”. Сред добрите примери за сериозна критика можем да посочим рубриката на Милена Кирова във в. Култура”, както и рецензиите на Бойко Пенчев в „Капитал лайт”. Но факт е, че родната критика продължава да не може да се отърси от роднинството и от позицията да бъде предимно хвалебствена.

А какво бъдеще ни очаква? С все повече автори, които ще бъдат тиражирани през електронни книги. С падане на възрастта на дебютантите. С все повече медиен ресурс, който ще се впряга около промотирането на книгите и авторите. Традиционният модел на пишещия, който е пасивен и не прави нищо за книгата си, а разчита само на активност от читателите, ще отмре. Очаква ни време на изобретателност от страна на авторите за печелене не просто на читатели, а на привърженици. Новата българска литература все повече ще се насочва към теми от ежедневието, защото това вълнува. Но тя ще следва и световните моди – вампирски или каквито и да било. И най-сетне, все повече автори ще започват да пишат на английски, защото ще имат амбицията да пробиват навън. Както може би и все повече автори отвън, от българските емигранти, ще се завръщат чрез преводи на българския пазар. Наред с интереса, с който очакваме следващите ходове на българските издателства в посока на отварянето към нови имена от националната ни панорама, съществува и надеждата, че тези тенденции ще подействат като силен катализатор за вече започналия процес на преодоляване на провинциалния характер на българската литература.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s