Едвин Сугарев

Жуженето на разните ни литературни битиета

ЛВ, бр. 20, 23-29.05.2012


Снимка: Sofia Live

Какво става с българската литература? Жива ли е, крета ли нанякъде все още? Не е – беше казал Сашо Кьосев в своя радикален манифест малко преди 10 ноември 1989 г. Може би междувременно все пак е оживяла…

Въпросът за нейното съществуване обаче е пришпорен от сетивни щения: око да види и ръка да пипне: скритото битие на автора зад словесната решетка вече е категорично недостатъчно. Словото се оказа оскъден медиум за литературното битие – искаме да видим как литературата шава, осезава, въплъщава се, съвкуплява се, бушува, бесува. Искаме да я видим на позорището, разигравана от самите автори – които комично я величаят и трагично шутовстват върху нейните подиуми и зад нейните кулиси. Искаме да няма светая светих – и писателският кабинет да се помещава насред улицата. Дверите на страниците да се разтварят вече не чрез отгръщане, а като театрална завеса – и литературата да стане спектакъл. Алее – хоп! – и авторът скача през огнения обръч.

Спектакъл, да… Тя впрочем винаги е била такъв – но с изтичането на времето цялата тази спектакловост бива забравяна – и остава само текстът. Самият живот на писателя е спектакъл, разиграван от него в синхрон с написаните словеса. И разиграван, разбира се, в техен интерес – и за тяхната публика. Не само разиграван, но и доизмислян. А понякога и изцяло измислян.

Има известна разлика обаче. Днес авторът е недостатъчен. Не като фигура, но като сюжет. И най-старателното митологизиране на неговата биография не може да замени пряката му и нагла поява на сцената на литературния спектакъл – където обаче той разиграва вече не себе си, а литературния текст. Изговаря го, импровизира го, преправя го на място, кара го да танцува като кобра под звуците на флейта. (Кобрата, както е известно, е глуха. Текстът също. Ще се направим, че не са.)

Може би спектакълът не е точната дума, с която може да се опише проектът “Отворена литература”, наченат от Камелия Спасова, Мария Калинова, ВБВ. Става дума за социализация на литературата, сиреч за мислене “по какъв начин литературата се отваря към нови публики, пространства и нов понятиен апарат”– както твърди Камелия Спасова1. С други думи – за един конквистадорски по своята същност проект, концентриран върху битието на литературата, а не върху самата литература. Или – както го е казала пък Миглена Николчина, от чийто семинар върху 80-те тръгват всъщност неговите инвенции – “винаги е имало и някакъв друг, много важен литературен живот, извън книгите, който се е случвал по различни начини и през трите десетилетия: 1980-те, 1990-те, 2010-те.”

Забележете това: “извън книгите”. В него се крие и реалната сила, и потенциалната слабост на проекта “Отворена литература”, който се занимава с последното от изброените десетилетия. Сила – защото се изследва един сектор от модерната литературна комуникация, който досега е нещо като terra incognita за литературната история. Ако – най-грубо казано – приемем, че литературата се състои от автори, текстове и читатели, то “Отворена литература” се занимава с жестикулациите на авторите към читателите, с методите и средствата, които провокират, привличат и удържат вниманието на литературната публика. Рисковият момент в този проект е, че става дума за това как се предлага литературата, а не за това какво представлява тя, какво се предлага като литература – или с други думи акцентът е върху жеста, а не върху текста. Двете неща са свързани, а разделянето им – крайно опасно. Когато предлагането стане по-важно от съдържанието (както в модерния свят рекламата е по-важна от продукта, който се рекламира), литературата умира.

За щастие този проект не е застрашен от такава перспектива. Спектаклите и жестикулациите, описани в него, нямат рекламен характер и не целят да впишат литературното в някакъв кичов лайфстайл режим (освен може би тъй наречената бърза литература, правена по тертипа на заведенията за бързо хранене). И тук може би трябва да отбележа едно от най-основните качества на този проект: той не просто описва правенето на литературата през току-що отминалото ни десетилетие – но е и равносметка за направеното. Неговите автори не стоят отстрани, като наблюдават дистанцирано какво се случва в литературното поле. Те са активни участници в “ставането” на литературните събития, техни генератори и техни измислячи (към тях е напълно приложимо това определение на поета, изобретено от Ани Илков). Те са манифактурната душа на поетическото продуциране през споменатото краевековно десетилетие.

Друга характерна особеност на този проект: само поезията е налице, съешена с музика, театър, клоунада или визуални изкуства. Прозата липсва. Причината: прозата сама по себе си все още произвежда принадена стойност за своя автор; на нея (и особено на романа) все още се гледа като на стока. Затова пишещият проза може да си позволи да чурулика, скрит в кафеза на своите текстове. Поезията вече не може.

В този смисъл жестът, с който младите казват: аз съм поет, е сложен и рисков жест. Той съдържа горчивина, цинична ирония, предизвикателно озъбване към простаците, които се интересуват само от своите търбуси; съдържа жонглиране с различни идентификации. Би могъл да съдържа, разбира се, и откровена самореклама, маскирана я като плебейско намигане, я като бабаитско пъчене, я като плесница на обществения вкус. Прецеденти не липсват: клозетната поезия на Андрей Слабаков, еротичните напъни на Мартин Карбовски, героинните жестикулации на Тома Марков. Изкушението да се присъединиш към простащината на обществения вкус е твърде силно – и не всеки може да му противостои. Просто простащината е силна – и понастоящем – доминираща. Вездесъща и дори – бих казал – престижна. Именно този неин статус е всъщност основният енергиен източник за проекта “Отворена литература” – и това е много важно да се разбере, – което пък е възможно само чрез литературноисторическия дискурс на ставащото през последните две десетилетия.

Приемам риска да заявя, че поколенията поети, реализирани през 90-те години на миналия и съответно през първото десетилетие на новия век, са мирогледно, естетически и манталитетно различни. Между тях, разбира се, има приемственост – и Мария Калинова има повече от сериозни основания за своето твърдение, че всъщност “рязка граница няма, а процесите от началото на десетилетието са трансформация на наследството на 90-те”. Да, така е – или най-малкото поетите от двете поколения биха искали да има подобна осезаема приемственост. Ситуацията обаче – социалната, естетическата, народопсихологическата, ако щете – е коренно различна. Сред отговорилите на анкетата, зададена от “Отворена литература”, Емануил А. Видински е доловил може би най-точно това различие: “Разликата с предходното десетилетие е твърде осезаема, доколкото авторите на 1990-те се оказаха в позицията “всичко е възможно” след “регулиращата” машина на режима преди 1989 г. С края на социализма се появи едно огромно, да не кажа необятно, поле на свобода, което бе използвано от авторите на 1990-те. Следващото поколение нямаше този проблем – на невъзможността на казването. И в същото време имаше този проблем – на това, че откакто е прописало, забрани никога не е имало.”2

Забрани не, но принуди със сигурност. Това, което Емануил Видински не може да долови, е в каква степен цялото това поколение, прописало през първите години на третото хилядолетие, е рожба на изчерпването на онова наистина необятно поле на свобода, в което върхлетя литературата ни след 1989 година. Тази свобода не изчезна, но изчезна радостта от това, че можеш да напишеш всичко, което поискаш – на която радост се крепеше големият литературен карнавал на 90-те, с всичките му изстъпления, симулакруми и шантави пърформанси. Нещо по-важно – изчезна надеждата, че започваме отначало, че пишем върху чистия лист на новата история (той, естествено, се оказа палимпсест); че литературата е важна трибуна за изразяване на дълго потисканата автентичност на личността – и силово поле за нейните отношения с общностите и универсума. Скоро стана ясно, че тази надежда вече не се котира на културния пазар, а също и че такъв пазар изобщо не съществува; че чаршията е завладяна от стари муцуни и непоносимо пошли кресльовци, а ценности се обменят само на някакви забутани и малотрайни, известни на малцина кьошета.

Пламен Дойнов нарече това десетилетие “времето на жестоката нормализация”. Не съм убеден в справедливостта на този термин – според мен той може да бъде четен само в ироничен смисъл. По-подходящо е сякаш друго наименовение: времето на жестоката профанация. Това десетилетие беше време на разпад – не само на естетическите, но и на моралните, а и на политическите ценности. Времето, в което релативизмът престана да бъде естетическа категория на постмодернизма и се превърна в обществена практика. Времето, в което всичко беше извадено за продан, а България бе превърната в едно огромно риалити шоу, в което критериите за успех се мереха с мярата на чалга културата. И най-сетне времето, в което българите престанаха да четат поезия. Тя – а донякъде и литературата като цяло – бе изтласкана в маргиналиите – и бе принудена да се бори за собственото си съществуване.

Поколението на 2010-те нямаше проблем с казването – но определено имаше проблем с чуването. В този смисъл неговите конквистадорски амбиции бяха привидни:  литературата трябваше да “отвори” себе си, дори да разиграе себе си чрез театъра на своите автори, да бъде изобщо чута и забелязана. И в това е трагедията на това поколение – и причината за неговата доста осезаема завист към времето на 90-те, а в някакъв смисъл и към времето на 80-те: поколенията, обитавали тези свръхнапрегнати десетилетия, имаха не само литературни, но и свръхлитературни мисии и мотиви. За 80-те това беше епатажът на канона, противопоставянето на социалистическата идиотщина; за 90-те – това беше самата свобода – тя беше толкова нова и неочаквана, че се оказа самодостатъчна.

Поколението от 2010-те нямаше този шанс. Неговата мисия беше самата литература – но в един момент, в който обществото оглушително демонстрираше, че няма нужда от нея. Затова – вместо да се отпусне в най-сетне освободеното от принуди и конвенции ложе на текста, то трябваше отново да води битки – битки против простащината и насадената от нея нечуваемост, битки за собственото си оцеляване.

Обречени битки – бих казал. Те, естествено, не можеха да бъдат спечелени. Литературата нямаше как да възкреси някогашния си престиж, осквернен от социалистическите идеологии и пометен от бесовете на масовата култура, която избуя на мястото на карнавалното битие от 90-те. Но тези битки – описани в епоса на проекта “Отворена литература”, успяха в нещо не по-малко важно. Те създадоха мрежа, чрез която поезията да оцелее, да надмогне мъртвилото на консумативните времена и евентуално да разцъфти в някакво по-далечно и по-благосклонно бъдеще. Те изградиха местата за съхранение на поетичното, създадоха общности, крехки и нетрайни наистина – но готови да изпълняват нейните ритуали, готови да живеят поетично в един изцяло непоетичен свят. Това постигане е максимално възможното – и затова “Отворена литература” е един изцяло успешен проект.

Много важен е и контекстът, в който е мислен този проект. В посветената на него дискусия („Литературен вестник”, 04-10.04.2012) покрай говоренето за литературата на 2010-те непрекъснато се срещат позовавания на други две десетилетия – на 1980-те и 1990-те. Това не е случайно: всъщност “Отворена литература” маркира последния етап от един период, който бих определил като литература на ставането. Това е времето, в което българската литература постепенно се откъсва от застиналия модел на социалистическия реализъм и свързаните с него конвенции и принуди – но и правенето на една литература, в която самите послания са много пряко зависими от битието на техните автори, както и от обществената, културна и политическа среда, в която възникват и живеят литературните текстове и жестове.

В тези три десетилетия – а и за трите обитаващи ги поетични генерации, литературното битие е раздвоено между текст и жест – като обаче тази раздвоеност намира различни форми на изява. През 80-те години те варират от бохемското и предизвикателно асоциално поведение в началото на десетилетието – в личния живот, но и като стил в литературните компании – до политически осмислените жестове и провокации в неговия край – като самиздатите, откритите подписки и писма, четенията и литературните дискусии в ъндърграунда, осъществено пряко волята на режима. През 90-те години това бяха различните проявления на литературния карнавал, устроен от постмодернизма, чиято цел беше да развенчае убогите стойности и да преобърне табутата, задръстващи дотогавашната литературна реалност, а също и да разтвори максимално ножицата на допустимото, разширявайки по този начин и мисленето за литературата като такава – като формите на този карнавал бяха шумни и многообразни – от Авторския литературен театър до концептуални симулакруми като Христоматията и Антологията. Въпреки своята пъстрота и разностранност обаче, тези жестове бяха по своята същност центростремителни – доколкото се стремяха да наложат определена доктрина (подозирам възраженията, но постмодернизмът е тъкмо такава) и доколкото инициативата и публичният статус се удържат от една доста стабилна група, която не само инициира повечето литературни акции, но и съумява да ги подреди в една концептуално обоснована цялост.

При поколението от 2010-те тази центростремителност липсва: литературната публичност вече е придобила мозаечен характер. Волята за спектаклово битие на литературата се запазва, но неговите проявления по-скоро търсят и намират нишите на още неопитаното, отколкото да се завихрят около някаква глобална визия за литературата, която се стреми да пренареди целия културен континуум. В този смисъл това поколение продължава – някак по-атомарно, но затова пък по-изобретателно – визията за литературата като несекваща игра на смисли и автентичности – само дето глобалните теоретични изводи от този дискурс са престанали да го интересуват. По-скоро вместо утопичното искане да се преобърне културната парадигма тук се е сбъднало далеч по-прагматичното: да опитаме, пък ще видим.

Тук ще отворя една голяма скоба, за да кажа, че тези три десетилетия (и съответно – поколения) на литературното ставане нямат особено хармонични отношения помежду си. Общото помежду им е, че в тях литературата не толкова се пише, колкото се случва – това случване обаче има различни специфики и параметри. Тези разлики се използват за дистанциране, а когато трябва – и за демонстрация на превъзходство. Както отдавна са забелязали литературоведите, постмодернизмът имаше мерак да изтреби литературните си бащи, като за компенсация възлюби литературните си дядовци. Спомням си с какво учудване погледнах веднъж Йордан Ефтимов, който възторжено обясняваше как те живеели с увереността, че зад тях има здраво, стабилно литературно поколение (ние от “забутаното” поколение на 80-те). И след като дойде демокрацията и започна карнавалът – продължи той – ние по едно време се обръщаме и гледаме, че зад нас няма никой!

При този спомен ми се вижда напълно резонен безцеремонният начин, по който примерно Галина Георгиева говори за предходните две поколения: “Старата литература, като например Ани Илков, е затрудняваща и откъм писане, и откъм говорене. Това е, което аз привиждам като модернистичен жест.” Или пък: “Литературата на 90-те се опитваше да има социален ефект, и то без да е много медийно присъстваща, за разлика от литературата на последното десетилетие.“ Този подход е много особен – и прилича на добрия чалгаджийски принцип – има го само това, което го показват по телевизията. От своя страна обаче тъкмо “медийното присъствие” най-често води към публичния компромис, способен да съсипе и добри автори. Възможна е и чисто оптимистичната визия – да се провиди това десетилетие като времето, в което “наблюдаваме как извънредното положение от 90-те се намества и нормализира”, а също и как “една изгубена нормалност на литературата отново има видимост и сякаш започва да придобива публичен авторитет” (Стефан Иванов).

Ще ми се да повярвам на този поет, един от безспорно добрите майстори на това десетилетие. За съжаление никакво наместване и хармонизиране не се виждат на хоризонта. Огромната енергия, която правещите “Отворена литература” хвърлят, за да демонстрират чрез публичността на това правене, че литературата изобщо съществува, не е свидетелство за никаква нормализация, все едно “жестока” или не. Тя е свидетелство за търсене на убежища, в които ценностите на поетичното могат да бъдат съхранени – и за ежедневно отстояване на връзката помежду им – за да може мрежата, създадена от тези връзки да устои на връхлитащата ни бездуховност, породена от колективния отказ на човечеството да търси упование в трансценденталните проекции на битието и в неговото органично единство. Оцеляването на “отворената” литература всъщност се дължи, от една страна, на нейния кураж да бъде открита и следователно – ранима, и от друга, на нейната гъвкавост, на способността й да импровизира, да се вмества в незаети ниши, да мимикрира в нови форми, да опитва неизпитани сплитове от слово, музика, визия и жест.

В това отношение ако не друго, то поне изобретателността на този проект не подлежи на съмнение. (Нека пак подчертая: този проект не описва как се прави литература; създателите му реално я правят – с различни свои съмишленици.) Тази изобретателност е доловима не само в уникалната карта на поетичните събития през десетилетието, но и в нейната наситеност с разнородни и впечатляващо разнообразни акции, които обхващат както повече от очевидното желание на литературата да прочете самата себе си, така и опита да се вживее в механизмите на своето създаване, да ги опубличности – и да го направи по един често пъти ироничен и пейоративен начин, включвайки в този си прочит и своята публика.

И ако разчетете безпристрастно техните акции, ще видите, че авторите на този проект действително правят много. Те създават нови обиталища за духовни преживявания – една цяла нова география на литературата, в която топоси са примерно “При овцата”, “Хамбара”, “При мамута” и “На седмото небце”. Те осмислят състезанието и съпоставянето на различните поетични почерци по нов начин – както примерно в правените от Петър Чухов поетични турнири или в поетичните пленери на открито, при словесното майсторене “от натура” – водено пак от него и от Пламен Дойнов. Те детронират високите представи за поезията и я хвърлят право на улицата – да събира стотинки в шапка на тротоара – както е примерно в Литурне, или я карат да се вклинява анонимно в ежедневието – както е в разните флашмобове от типа на Градски четения. Те я театрализират, без обаче да я лишат от автономност – както е в Малките вечерни четения в „Сфумато“, организирани от Георги Господинов. Те поставят поезията в необичайна компания и на необичайни места, съизмервайки я с точните науки – както е в Грация и гравитация. Те я съешават с визуалното – както е в Оризови полета; извличат я от хартията и я даряват с образ и глас – както е в Ars Media на Валентин Дишев; съпоставят поколенията, като ги вмъкват в Литературни квартети; превръщат я в мултикултурален купон, както е в София: Поетики на Ясен Атанасов; превъплъщават поетичните текстове чрез визия, тяло и глас – както е в спектаклите на Ясен Василев; показват я дори в нейния нероден – или по-скоро неизлюпен вид – както е в Ab ovo на арт-група „Устата“. И прочее, и тъй нататък.

Какво означава цялото това жужене, което много ясно се долавя не само в отминалото десетилетие, но и в днешния ден? Означава само едно: че поезията е жива, че тя търси себе си, търси своите цветове, за да изпълни восъчните фасетки на смисъла – и отстоява своето битие, тъй като само чрез него може да бъде пренесен прашецът между тичинките на този смахнат свят.

А това е мисия, достойна за уважение.

1 Позоваванията са от дискусията около проекта „Отворена литература“, публикуван в ЛВ, бр. 13, 04-10.04.2012, с. 9-11. –  Бел. ред.

2 Отговорите на анкетите, разделени в три групи – участници, организатори, публики, могат да бъдат прочетени на сайта на „Отворена литература“: https://openlit.wordpress.com – Бел. ред.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s