Миглена Николчина: разговор

Лаборатории за изговаряне
на различни езици

ЛВ, бр.13, 04-10.04.2012

Разговор с Миглена Николчина около проекта „Отворена литература”

Снимка: Цочо Бояджиев

Камелия Спасова: В края на 90-те години излиза един текст “Какво се случва в новата българска поезия” [Миглена Николчина, Литературен вестник, бр.12, 25– 31.3.1998г, 7], който е уникален като конструкт, теоретизиращ и структуриращ това десетилетие. Много е трудно в едно актуално време да се направи подобен обзор, със стрела в сърцето на настоящето. Магистърският ти семинар “Политики на идентичността и различието” през 2006 г. също е поредица от опити да се мисли културната памет на 80-те. Какво се случва с новата българска литература сега?

Миглена Николчина: Веднага трябва да кажа, че няма да мога да отговоря по същия адекватен начин както през 90-те, защото тогава позицията ми в Литературен вестник ми даваше възможност да обглеждам литературните процеси отвътре. Всичко младо и читаво по принцип минава през ЛВ и работейки там, човек има възможност да проследи целия процес – от ръкописа през публикацията във вестника до книгата и след нея. Това е голямо предимство и аз мисля, че този вестник продължава да бъде уникална позиция за обзор на онова, което се случва. Другото ми предимство беше, че можех да наблюдавам тези процеси на фона на много по-просто устроеното литературно пространство от 1980-те години. Тогава имаше официална литература и, нека така да я наречем, литература на ръкописите, от която все пак някаква част е стигала до печат, всъщност учудващо голяма част. Тогава ние се изживявахме като непубликувани, като стоящи извън този установен официално литературен ред. Може би защото институционалното око на „годишните прегледи” на литературата и други вече забравени процедури на признаване ни подминаваха: самото това подминаване ни даваше другия вид видимост, на противостоящи. На фона на тази проста опозиция 90-те години бяха изключително взривен и хетерогенен период, както чисто количествено, така и като разбягване на всевъзможни начини на писане, което предизвикваше към опит за класификация – тъкмо такъв опит е „Какво се случва в новата българска поезия”.

Десетилетието след 2000 година ми се струва още по-трудно за описание, но може би това е отчасти поради по-„външния” ми поглед. Бих го поставила под знака на формирането на групи, каквато беше Бърза литература. Групата на четворката на 1990-те (Бойко Пенчев, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов) беше по-скоро изключение, при това беше полупародийна, заиграваше с историята и сама по себе си представляваше произведение на изкуството – т.е. по никакъв начин не може да бъде сведена до идеологическа или пазарна платформа. Докато Бърза литература беше тъкмо комбинация от идеология (относно как и какво да се пише в епохата на масмедиите и консуматорството) и пиар. Тази комбинация се оказа успешна, защото благодарение на комуникативните умения на участниците в нея и на контактите им с лайфстайл списанията и с телевизията, което го нямаше през 90-те, а не е било и фактор през 80-те, те успяха да създадат един колективен образ и да наложат един нов вид отношение към поезията.

Тома Марков до голяма степен може да се види като емблематичен за тази група с ударението върху спонтанността, перформативността, уличността, която е изиграна като такава (прекалено е медийна, за да е автентична, истинското бедно врабче, прокълнатото дете на тази епоха си отиде почти неотбелязано – става дума за Мария Вирхов). Бързата литература предлага нещо като връщане към битническия модел, има нещо романтично в основата си, но с деформациите, прилежащи към „обществото на спектакъла”. При това перформативността тук е не толкова в самото писане – истински пример за езиково разиграна перформативност би бил Ани Илков – а така да се каже, в подразбиращите се ремарки. Казвам всичко това не като критика. Като цяло това е една романтическа нагласа и визия, антиинтелектуална и създаваща в тази насока даровити творби. Наред с Бързата литература другото, което се случваше през това десетилетие, беше по посока по-скоро на уникатни гласове, на едни по-затворени поетически светове. Макар че обикновено се твърди, че 90-те са годините на поезията, докато това десетилетие е на романа, на мен ми се струва, че не по-малко интересни и важни са и постиженията на поезията през тези години. Така че за имена ли ще говорим, или за събития?

К. С.: За събития, като идеята ни не е толкова засягаща конкретни имена в поезията и прозата, а именно опита за отварянето на литературата към някакви сценични пространства. Като едно от събитията, откриващи подобен импулс е „Литературата в действие”.

М. Н.: Вярно е, че идеята за такова публично огласено живеене на поезията си беше част от 90-те, а примерно цялата тази култура на премиери на стихосбирки е нова, нямаше я преди това

ВБВ: А кога се появи?

М. Н.: Нямаше я през 80-те. А през 90-те вече присъстваше.

К. С.: През 80-те е нямало и толкова стихосбирки.

ВБВ: Това за премиерите е доста любопитно, защото за мен сега е като задължителен модел. Не знаех и не съм си давал сметка, че преди е отсъствал подобен жанр.

М. Н.: Излизаха и тогава стихосбирки, разбира се по-малобройни, но го нямаше този модел на представянето им. Поне аз не помня. Тогава при издаване на книга се канеха приятели на купон, но да се прави официално представяне – не. Правеха се друг вид представяния, които в някакъв смисъл липсват сега. Да кажем, годишният преглед на литературата беше идеологически смазващ, защото там се посочваше кой е „правилен” и кой не, но като цяло, дори от гледна точка на тези, които са били пропуснати или отречени в тези прегледи, се създаваше някаква карта на това, което е станало през годините. Докато сега тази карта продължава да липсва и множеството, десетки, ежеседмични представяния на книги не може да запълни липсата, защото за тези събития научават онези 10-20 души, които отиват там, и защото липсва общият хоризонт.

Но е факт, че на Тома Марков и на тази група дължим някакъв взрив в това отношение, едно излизане към по-други публики и едно възраждане на сценичното живеене на поезията. Всъщност акциите на София: поетики, които се дължат на енергията на Ясен Атанасов, или 12-часовият пърформанс в „Яйцето” по „Ад” на Данте, организиран от ЛВ (или пък двайсетгодишнината на ЛВ) са също доста отличителни. При това ние говорим тук само за София – има и други мощни центрове като например „Пловдив чете” и други инспирирани от Божана Апостолова акции. По време на соца имаше писателски четения, но иначе всичко се обглеждаше. Разговорът е прекалено дълъг, за да го започваме сега. Правеха се например различни кампании. Да кажем, имаше нещо, което се наричаше „Седмица на детската литература и изкуствата за деца” и тогава групи от писатели пътуваха из цялата страна, за да се срещат с младите си читатели (учителите пък имаха грижата децата действително да са прочели).

ВБВ: Да, аз като ученик съм имал такива „срещи с писатели“. С Асен Босев например, от когото имам автограф, от 85-а, май…

 

М. Н.: Трябва да се разгледа наистина тази история на соца и трябва да се провери как точно са стояли нещата.

Мария Калинова: Има разлика между четенията на дебютиращи автори и на автори с утвърден авторитет. Вторите идват със своята публика и по някакъв начин вече са намерили място в литературата. Моето усещане за това как аз съм дебютирала и как моето поколение излиза на сцената е свързано точно с един акт на самозаявяване. Като се качиш на сцена, се опитваш да се пребориш за име и книга, да приобщиш кръг от хора, които са съпричастни на това, което правиш и да трансформираш този символен капитал в книга.

М. Н.: Не, патосът тогава беше как на трудещите се да се създаде възможност да имат достъп до своята интелигенция.

ВБВ: А според теб има ли някаква разлика между 90-те и последните десет години по отношение на сцената и на тези сценични участия?

М. Н.: Има разлика, включително в това, че сега се събират по-големи публики. Под голяма публика разбирам да се напълни, както се случва, салонът на Влайкова.

ВБВ: Какво ще кажеш например за „Грация и гравитация”? Защо според теб се появи?

М. Н.: Това се появи като плод на моето желание да вляза в Обсерваторията. Понеже не можах да измисля по-прост начин, измислих този. Освен това винаги ми се е искало да събирам научното с художественото.

ВБВ: Защо? Защо има подобно желание у теб?

М. Н.: Аз мисля, че това е въпрос на въображение. Науката е в много по-голяма степен надарена със способността да отваря хоризонти за въображението, отколкото алкохолът или дрогата, както би казал Тома. Въпросът е в това откъде на човек му се струва, че ще се отворят допълнителни пространства и врати към нещо ново. От биографична гледна точка причината е, че като дете исках да стана астрономка: да бъда поетеса е вторият ми избор.

ВБВ: А това обяснява ли защо, когато се провеждаше „Грация и гравитация”, на поетите им е било по-любопитно, че има физици, отколкото на физиците, че има поети. Причината е, че науката е като наркотик и помага на въображението?

М. Н.: На физиците им беше също много любопитно и даже ми се струва, че те бяха по-любопитни… Сега се сещам за някои събития, едно от които е „Литературните двубои” на Петър Чухов в Алтера – то предизвика доста оживление. Другото, което пък ми беше любима форма, но много бързо се прекрати под натиска на офиса на Алтера, са „Ръкописните четения”.

К. С.: Да, отвъд такива закостенели формати като премиерите, които са задължителни, или поне вече изглеждат като такива, ние искаме да хванем тъкмо генераторите и агентите на идеи за различни форми на публично представяне на литература. И се оказва, че ти през някакъв период си измисляла няколко такива нови форми. Едното вече го споменахме – „Грация и гравитация”, другото са „Ръкописните четения” в Алтера, което всички, които са участвали, включително и аз като публика, го виждат като знаменателно събитие, при все че е по-скоро затворено и пред по-малка аудитория. Третото е „24-часовото четене на Джойс”.

М. К.: Помогна много и за четенето на участниците от конкурса „Веселин Ханчев” (2009 г.) в Културния център на Софийския университет.

М. Н.: Аз си спомням основно четенията в бистро Алтера, където съпротивата на „офиса” беше тежка и в крайна сметка ги провали. Хубавите неща обикновено стават зад гърба на институциите, както беше в случая с „Грация и гравитация“. Това, че не ни забелязаха тогава, ни даде свобода. А ръкописните четения, които неуспешно се опитах да превърна в репертоар на бистро Алтера (сега „Петното” и новооткритото „На седмото небце” подхващат подобна,  – но не съвсем, прекалено са големи и шумни – идея)  са ми голяма мечта, от която все още не съм се отказала. След като възобновихме „Грация и гравитация” в новия формат „При мамута“, идва време като че ли да възобновим и тези по-закрити четения. Те до голяма степен са антиподни на идеята на Бърза литература. Не да се съберат бързо и много фенове, а да се чете пред малка и много внимателна публика, така че действително този, който чете, отчетливо да чуе как се връща при него онова, което е направил. За мен тези „Ръкописни четения” бяха една изключителна форма. Може би защото ми напомнят частните четения през 1980-те. В алтера (казвахме им „При овцата” поради фантастичните „овчи” стенописи в бистро Алтера, прекрасен, но провален от лошо управление локал) такива четения се случиха само три пъти с участието на Димитър Кенаров, ВБВ и Иван Христов през 2008-2009 г.

К. С.: Ако до някаква степен събитията се обуславят и от местата, трябва и въображение да се намират нови места. Ето Обсерваторията, при мамута, при овцата са такива нови места.

М. Н.: Овцата като място (имам предвид вътрешното оформление, не местоположението) беше страхотно.

К. С.: Има ли някакво разграничение на пространствата през 80-те, 90-те и сега?

М. Н.: Разбира се, че има, но въпросът ми се вижда прекалено голям, за да го поставяме в един разговор в мащабите на три драматично различни десетилетия. Самото разграничение между частно и публично, институционално и извънинституционално, тържествено и развлекателно, високо и популярно и пр. се изменя много през тези десетилетия и влече със себе си местата и техните специфични атмосфери.

ВБВ: Какво ще кажеш за „24-часовото четене на Джойс”?

М. Н.: Тъй като знам, че по света се прави такова четене, когато излезе на български  романът „Одисей”, реших, че трябва да го направим и ние. То се проведе само веднъж, но аз бих го направила отново.

ВБВ: Всъщност около това четене имаше проблем с наследник на Джойс, който държи правата им, което възпрепятства продължаването и повтарянето му. Имаше дискусия по този въпрос.

М. Н.: Когато бях в Канада, се правеше такова четене в апартамента на един от преподавателите там, така че според мен нямат право на такива авторски претенции. Четенето в Червената къща беше безплатно, нямаше вход. Скандалът с книгата на Мария Калинова при поставянето й в театър Алма Алтер е същият случай. Винаги съм имала интерес към подобно срастване на книгата с публичното четене, но също и винаги съм смятала, че все пак това е странична работа.

М. К.: Смяташ ли, че има някаква компенсация. Увеличаващият се брой публични четения да компенсират четенето в усамотение?

М. Н.: Не знам.

ВБВ: А пречи ли това?

М. Н.: Не, не пречи. Всяко интелектуално постижение обикновено има зад себе си една среда, която е негова родина и територия, някакво въображаемо царство, от което произхожда, а това означава, че се предполага и определен начин на живот, някакво съвместно духовно усилие.

К. С.: Ние питаме в анкетата към „Отворена литература“, вярно с оглед на събитията на сцена, но аз напълно подкрепям Николай Атанасов, който отказа да изброява три публични събития и каза, че събитието в периода 2000-2010 г. е едно и това е „Градът на амазонките”.

М. Н.: Той не е бил тук през тези десет години, но пък сигурно чете повече от нас и следи страстно това, което се случва. Благодаря му, какво друго да кажа. Ако се върнем към темата за четенето пред публика и в самота, хубаво би било двете неща да вървят успоредно, а не едното да е за сметка на другото. Много ми е важно, че тази трудна книга, която е написал ВБВ, имаше толкова успешно представяне на премиерата й – толкова комуникативно. Въпросът обаче е, че колкото и да е комуникативно, събитието отшумява след две седмици. Книгата остава.

ВБВ: В такъв случай има ли значение дали оттук нататък сценичните представяния ще се променят? Или въпросът е литературата да се пише, без значение как ще се представя и дали ще се появят нови публични техники?

М. Н.: Има значение и според мен трябва да се върви едновременно и в двете посоки. От една страна, към интимни четения, които по-скоро липсват в момента. Те бяха нещо често преди поради самата „природа на злото” – ето връщам се отново към 80-те. Събираме се четирима души, вадим ръкописите си на масата и се започва четене. Тези интимни четения са важни, защото са лаборатория, от която могат да възникнат нови неща. Едновременно с това – което беше мотивът да направя „Грация и гравитация”, – трябва да се върви към отваряне към други езици. Това си направил и ти в книгата си, Васко – това изговаряне на различни езици, което на мен много ми харесва. Това беше и амбицията на „Грация и гравитация” –  да се срещнат хора, които обикновено не се срещат, да се чуят на едно място езици, които обикновено не се пресичат – наука и поезия, наука и музика…

ВБВ: Това означава, че „Ръкописните четения“ и „Грация и гравитация” са от различен жанр, нали?

М. Н.: Да, но и в двата случая имахме идеята фокусът да е върху един поет.

К. С.: Една твоя негативна перспектива сякаш се оказва вярна. Помнят се само живите жени, но и въобще авторите, които не се появяват публично, приемат един аскетичен модус, бързо са забравяни и не са четени. На една от срещите на „Грация и гравитация“ се беше сетила да поканиш Ирина Баткова и всъщност много хора тогава разбраха, че тя пише хубава поезия.

М. Н.: Да, проблемът е също така кратката памет за книгите. Възможно е някой поет да напише десет хубави стихотворения в живота си, но те не трябва да бъдат изгубени поради това, че са само десет. Ирина издаде фантастични стихове през 90-те години, но днес това не се помни, тъй като тя не е сред тези, които са продължили да шумят (тя и тогава не шумеше, но средата беше по-внимателна към новото). Ето друг пример – Иван Станев, който има много по-мащабна дейност, но не си ли наличен, забравят те.

ВБВ: Макар че това важи в някакъв социален план, в биографичен не е съвсем така. Защото книгата на Иван Станев „Избитите обитатели” ми беше направила страшно силно впечатление. Когато си я купих, за мен това беше много важно събитие. Но аз нямам нищо друго от него и в моята памет стои само тази книга, излязла през 90-те.

М. Н.: Колкото до забравянето, Кьосев, толкова често обвиняван за неговата теза за несъществуващата българска литература, реагира на подобни неща. Той не говори така от злорадство, а го казва с болка и тази болка идва от феномена на младежка прекъсваемост и безпаметно започване отначало на българската литература. Тя се държи сякаш няма минало, като младенец. Естествено, не се учудвам, че ВБВ знае за „Избитите обитатели“; по принцип той е от хората, които носят мощна литературна памет. Въпросът е в някаква критично голяма среда, която трябва да се създаде. И наистина тежко е да се говори за присъстващи, но според мен вие сте контрапункт на тягата към безпаметност и започване отначало.

Ако полето на това десетилетие трябва да се раздели по някакъв начин, аз бих го разделила на бърза и бавна литература. ВБВ каза на премиерата си, че той е за бавната литература и за четенето на такава. За мен бързата литература не трябва да се подценява за това, което е направила, но тя има определен антиинтелектуален почерк, което носи предсказуеми последствия.

М. К.: Силата им е в съблазняването на публиката.

М. Н.: Да, ориентирани са наистина към съблазняването на читателя, с което вършат добра работа за всички. Бавната литература е онази, която работи по друг начин и с езика, и с културното наследство. Тук на първо място е битката за отстояване на самото поетическо като нуждаещо се от непрестанно вътрешно обновяване, докато в момчешката забързаност много често се стига до повтарянето на познатото.

К. С.: Последният въпрос е футуристичен, за литературното събитие на бъдещето. Какво според теб ще представлява?

М. К.: Мисля, че Миглена по някакъв начин даде отговор на този въпрос на премиерата на ВБВ, като каза, че писането му е предизвикателство към машинно осъществимото сега и в предвидимото бъдеще.

М. Н.: Писането на бъдещето трябва да работи по определен начин с езика, който неизбежно да бъде един ръб между човешкото и машинното, защото там са загадките днес. Това е парадоксът, който обичам да посочвам – цялото това писане за тялото напоследък се дължи на изгубването на неговата непосредствена наличност. Започваме да пишем най-много за нещо, когато то започва да отсъства, когато изчезне. Оттук нататък ръбът ще е друг… 

Разговорът е подготвен за печат от
ЛИДИЯ КИРИЛОВА

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s