Дискусия

ЛВ, бр.13, 04-10.04.2012

Модератор на разговора: Миглена Николчина.

Миглена Николчина: Авторките на проекта „Отворена литература” Камелия Спасова и Мария Калинова се проявиха като изследователки на 90-те години още в магистърския курс, който водех в програма Литературознание. Още оттогава е тяхното желание за изследване и завръщане към близката история, за генеалогия на настоящето. Логично ми изглежда тяхното насочване към случващото се по типичен начин през това първо десетилетие на новото хилядолетие, фокусирането им в „Отворена литература” върху новите форми, в живеенето на литературата около, извън и отвъд нейните печатни форми. Разбира се, винаги е имало подобни практики, откакто е обособена галактиката на Гутенберг, винаги е имало и някакъв друг, много важен литературен живот, извън книгите, който се е случвал по различни начини и през трите десетилетия 1980-те, 1990-те и 2010-те. Аз се надявам на тази първа дискусия да успеем да поговорим за най-важните, най-специфични и характерни черти на десетилетието, които проектът е успял да изследва до момента. Давам думата на Камелия Спасова, за да представи „Отворена литература”.

Камелия Спасова: В основата на проекта наистина стои интересът ни към 90-те, свързан с един експериментален магистърски курс на Миглена Николчина, който се занимаваше с 80-те и с онези премълчани, недоизказани или подмолно артикулирани дискурси през 80-те, които придобиха различна видимост, нов начин на подреждане благодарение на този семинар. Тогава ние погледнахме с различни очи на случващото се през този период и се зачудихме в какво точно се състоят преображенията през 90-те. Трудността ни с тях е, че малко по-рано родените от нас са преки участници в периода и знаят всичко, тъй като са го преживели, а това, което ние виждаме са неща, които могат да се прочетат в печата. Но именно онези основи, причини и най-вече контекстът, малко или повече ни се изплъзват. Така че направихме успоредно с този магистърски курс от 2005/6 един отворен семинар „90-те. Версии” (през 2006/7-ма), в който много от присъстващите тук са участвали. И една логическа стъпка, която вече се изправя пред други трудности, е да продължим да оглеждаме какво се случва в актуалността през 2000-2010.

Проектът се нарича „Отворена литература”, защото се опитва да мисли по какъв начин литературата се отваря към нови публики, пространства и нов събитиен хоризонт. Целта му е да издирва генезиса на няколко други литературни проекта през периода, как са се зародили идеите, как се е стигнало до случването на едно или друго събитие, кой е техният генератор и организатор, какво е било движението на (не)формалните литературни групи. Подходът, който сме предприели, е натрупването на база данни, част от която е пред вас в момента, в рамките на една таблица. Проблемът тук е какво точно е литературно събитие и как ще го дефинираме. Не сме го уточнявали досега и затова най-често се допускат вариации по отношение на разбирането му. възможно е в един по-теоретичен хоризонт да мислим събитието имено като философски концепт в рамките на една или друга парадигма. Без да изключваме отклонения, под литературно събитие разбираме именно публични акции – литературата, представена на сцена. Изключваме от тази категория представянията на книги, премиерите или самото възникване на нови книги и автори. Базата данни, която сме събрали, е с анкети, като така изследваме каква е личната памет на отделни литературни агенти. Тя е структурирана през три модула –  организатори, участници и публики. Като организаторите или авторите на идеите могат да разкажат за идеите, концепциите, участниците и т. н. И така тези натрупани данни, благодарение на включването на ВБВ в проекта, добиха една по-ясна структура, опит да бъдат обобщени и визуализирани. Негова е идеята да се направи карта на десетилетието, за която той ще разкаже.

ВБВ: Аз искам да допълня няколко неща към това, което Камелия каза. Както забелязвате, проектът има няколко етапа и няколко нива. Първо има интернет пространство, където човек може да се включва самостоятелно, тоест не е нужно да бъде поканен лично. Всеки, който има желание, може да добави някое липсващо литературно събитие. По такъв начин първото ниво е събирането на база данни. Вече имаме големи по обем текстове и анкети, които съдържат ценна информация и от тях извадихме конкретните събития. А сега за второто и третото ниво – пред вас има две разпечатки. Едната е таблица със събитията през посочения период; не са всички, по-скоро предлагаме една начална структура, за да има някаква обозримост. Освен това направихме карта, за да се видят връзките между събитията и за да дадем един по-цялостен образ на десетилетието. Ще представя легендата към картата. Стрелката посочва, че събитието ще се повтори през същата или през следващи години (посоката на стрелката също е важна). Има число, което показва колко пъти се е провело събитието за целия десетгодишен период. Има три знака, които характеризират участниците – те са или разнородна група (например „София: Поетики”), или са екип (има случаи, в които това не е обособен кръг, но с оглед на конкретни събития хората, които участват, са се срещали многократно преди и по време на тях, правили са неща заедно), или става дума за един-единствен участник. Важно е дали събитието е на открито, съществено е дали има и състезателен характер (обозначава се с маска), и дали се присъжда награда. Отбелязали сме и дали събитието има визуална или аудио-визуална страна, дали е с международен характер (със символ флагче). В момента на тази карта са подбрани единствено по-специфичните събития. Това не са всички, дори не са най-важните, но са такива, които се отличават по някакъв начин, търсихме максимално разнообразие. Например „Поетическите пленери от натура”, „Достъп до литературата“, който ние смятаме за доста важен, той после прераства в друг тип събитие – „Литература в действие”. Преходът между отделните събития е отбелязан с пунктирана линия. „Литературата в действие” е събитие с международен характер, виждате флагчето. „Камерните поетически четения”, които са организирани от Александър Кьосев, продължават две години. От това, което виждаме до момента, се оказва, че 2005 и 2010 година са най-наситени с различни по тип събития. През 2005 се появява инициативата „Литурне”, тогава е
„24-часовото четене на Джойс”. „Литературният сериал” продължава, започват „Поетическите трубадурски двубои”, „Лигата на разказвачите” (тези два последни проекта са много дълги, продължават с години). През 2006 г. имаме „Фейсконтрол”, а през цялото време текат пленери, националният литературен фестивал „Глоси” прераства в „Арс-медия” и т. н. Любопитно е например, че през 2010 г. всички мероприятия са с музика. Оттук нататък могат вече да се правят всякакви наблюдения върху тази база; това просто е обща схема. Картата ще се разраства и информационно, и технически, и като взаимодействия и връзки. Също така искаме да има и пълни списъци с участниците във всяко събитие; което е трудно, но не е невъзможно.

М. Н.: За големите събития има начин да се възстановят участниците. Със сигурност Ясен Атанасов има списък с хората, които са чели на Поетиките. За грандиозната акция „Ад-dicted”, която продължи 12 часа, също могат да се възстановят участниците. Мария, искаш ли да добавиш нещо като член на екипа?

Мария Калинова: Да, аз искам да споделя, че беше изключително трудно да се възстанови паметта на събитията, особено на тези в началото на периода. За целта трябваше да ровим и преглеждаме архивите на „Литературен вестник“, „Култура“, „Литературен форум“ и други, защото новите медии все още не са функционирали активно и източник на информация остават само печатните издания. След 2002 г. много от събитията вече са отразени в интернет, а и самите те са използвали виртуалното пространство за разпространение. Така открихме в мрежата архивни покани, материали, снимки, критически статии. Третият етап на организирането на паметта беше свързан със събиране на анкети. Повечето от анкетираните всъщност предоставиха личните си архиви. Мислих си нещо в един по-исторически план – така, както сме затворили проекта, изглежда като че ли всички промени в литературното поле стават в рамките на десетилетие и започват с него, а всъщност такава рязка граница няма, а процесите в началото на десетилетието са трансформация на наследство от
90-те. Има връзка на перформативния начин на представяна нелитература с АЛТ (Авторски литературен театър). Има една метафора, взета от роман на Едвин Сугарев – да се търсят „невъзможните убежища на поезията”, което в крайна сметка ние се опитахме да картографираме в проекта „Отворена литература”.

М. Н.: Благодаря ви за представянето на проекта. Интуицията ми е, че 90-те години имаха много по-живо съзнание за връзката си с предходното, колкото и по-голям да беше разривът от гледна точка на политическите промени и социалните процеси, докато, парадоксално, 2000 година влиза едно поколение, което се изживява като че ли не е имало нищо преди него. В това отношение Мария, Камелия и Васил вървят срещу течението на тази тенденция. Така че ако смятате, че хипотезата ми е вярна, можем да помислим защо или да предложите свои хипотези. С една дума откривам дискусията и каня присъстващите да изкажат собствените си мисли по въпроса.

Пламен Дойнов: Поздравявам колегите за така прекрасно оформилия се проект. Наистина трябва да имаме предвид, че това е една много добра карта на десетилетието 2000-2010 година, която, погледната така, като че ли не притежава памет за 90-те, но всъщност много от тези събития са предопределени от тези години. Аз не искам да дебалансирам литературната история с твърдение, че 90-те натежават с повече такива спектаклови изяви в литературното поле, но от тази тенденция на театрализация на литературата става съвсем очевидна още в самото начало на 90-те години. Не само чрез „Авторски литературен театър“ и „Петък 13”, но и на всички равнища на литературната комуникация, през спектаклови акции, като можем да поспорим къде минава границата между спектакъла и неспектакъла. Дали всяко литературно четене и всяка литературна премиера могат да бъдат причислени към спектакъла, или пък всяко едно събитие, в което участват по няколко души. Винаги могат да се получат различни напрежения между текст, гледка и визия, но дали това прави едно събитие спектакъл, е един доста тежък въпрос. Предлагам вместо това да се опитаме да отговорим защо се оказа, че литературата има нужда от излаз на сцена, и то не само през 90-те. Според мен това се дължи основно на три неща. Първата причина е, че изявата пред публика, живото представяне винаги е алтернативно спрямо традиционния начин на литературната публичност през вестници, списания, книги. Това е стремеж на новата литература да се заяви, да бъде различна. Този импулс се вижда и у новите автори през по-далечното минало. Например прословутите четения през 60-те, съответно по-късно пък липсата на такъв тип четения, казионните четения избутват тези на младите. И като казах младите, това автоматично води до втората характеристика, че от този тип изява има нужда младата литература. Поколения и генерации, които биха искали чрез този нов тип публичност да се заявят най-вече като нови, ако не и като алтернативни. Да демонстрират нов език. Третата причина е по-скоро свързана с желанието да бъде продължено писаното слово, спектакълът да умножи вече написаното или ако щете, чисто комерсиално да рекламира книгата, да бъдат анонсирани в публичното пространство авторите. Ако разделим протичането на две или три фази, импулсът в началото е алтернативни, млади, след това утвърждаващи се, рекламиращи себе си, след което процесът в тази генерация спира. Импулсът на младите автори да осъществяват публични акции силно намалява, мотивацията им като че ли стихва и оттук-нататък има едно спорадично включване в проекти, но това не остава основен модус за съществуване на тяхното творчество, какъвто е бил в началото. Виждам по този начин процеса като вълна и разбиването й във времето. В това няма нищо изненадващо, осъдително, обезпокоително.

Не бива да се подвеждаме по бройката на литературните събития за съответната година. 2010 е преситена с такива прояви, защото по-ясно помним скорошното. По-скоро трябва да се вгледаме в съдържанието им. Какво точно представляват. Защото, да кажем, „София: Поетики” започва като еднократна проява, след което става едно традиционно събитие, което обаче няма пряко отношение към всички тези естетически и социолитературни проблеми, които засягат поколения, поетики, нови езици.

М. Н.: Това е проблем на историята на литературата. Новите тенденции в историята на световната литература предлагат едни квантитативни методи, те казват следното: Хайде стига сме чели и обсъждали текстовете в дълбочина, трябва да започнем да броим! Броят автори и произведения и задачата им е да ги нанасят на световната карта.

Яна Генова: Слушайки Пламен, си мисля, че тотално не съм разбрала този проект. Той говореше за литературни тенденции, а аз разбрах това като проект за социализация на литературата.

Ани Бурова: На самата социализация на литературата може да се гледа като на литературна тенденция.

Я. Г.: Да, но в този смисъл „София: Поетики” е една доста важна платформа, тип интервенция в публичното пространство. Ако се занимавате с литература в публичността, всички тези затворени семинари и всички тези критически сбирки как въобще попадат в обсега на проекта? Не може всеки да отиде например на „Созополския семинар”. Как присъства публиката и как присъстват медиите? Медиите публичност ли са? Всички литературни предавания, „Голямото четене”, които са страшно важни в последните 5-6 години в сравнение със случващото се през 90-те, не са ли събития?

М. Н.: Целта на проекта е да се избегнат медийните езици и да се види какви по-интересни неща са се случвали, въпреки тях.

К. С.: Проектът наистина се стреми да разгледа опитите литературата да не се маргинализира, а да бъде социално видима, да бъде публичен фактор. В този смисъл разглеждаме не толкова медиализацията, колкото литературата, представена на сцена. Тези събития формират общности, които, естествено, не са стабилни, а са аморфни.

М. Н.: Можем да кажем и че това е опитът на литературата да съществува, да води някакъв общностен и социален живот, пряко насилието от страна на финансиращите институции, което включва медиите, защото литературата през всичките тези години трябваше да се бори за своето качествено оцеляване с всякаквите форми на финансиране.

 

Я. Г.: Другата ми забележка е, че центрирането е твърде софийско, това така ли ще остане?

К. С.: „Отворена литература“ може да продължи в две посоки –  да бъдат обхванати събитията извън софийска сцена или, от друга страна, тези на международните сцени. Вътре на самия сайт са отразени акции, случили се в Шумен, Бургас, Велико Търново, Пловдив.

ВБВ: Аз искам да кажа нещо друго. Понеже става дума за литература, тук изникна и някакъв ценностен момент, прокрадва се драматизъм. За да го охладя, ще кажа, че пред нас имаме важен и предимно технически проект и това е най-същественото в случая. Това, което правят Мария и Камелия, е да изпратят анкети, а хората самостоятелно отговарят от някакви собствени позиции: естетически, социални и т. н. Така постепенно се събира база данни. И тъй като целта е да се проследят само сценичните събития, затова сме изключили медийните предавания. Имаме ясна цел, за да може проектът да бъде обозрим. От друга страна, като става дума за „сценични събития“, може да не е ясно какво точно се има предвид, но това е риск при всяко едно описание и този теоретичен проблем е всъщност банален. Просто има риск и той се поема. А по отношение на проблема за София и провинцията, то този проект не е изобщо софийски центриран; хората, които попълват анкетите, могат да посочат всякакви събития. Зависи от тях.

А. Б.: Моята гледна точка към проблема е по-външна, не на участник в събитията, които обсъждаме, а на наблюдател, и ще говоря за тях по-скоро от литературноисторическа гледна точка. Вече стана въпрос за това какъв е критерият за включването на събитията в картата – и най-беглият поглед ни показва, че в нея са събрани неща, често несводими към някакъв общ модел. Вероятно част от по-нататъшната работа по този проект ще бъде тъкмо да се прокарат разграничителни линиии между събитията, които наистина променят типа социално присъствие на литературата, и тези, които представляват друг тип явления – семинари, творчески работилници и т.н. Защото според мен важният от литератуноисторическа гледна точка въпрос е дали наблюдаваме процес на промяна на битието на литературата – аз мисля, че е точно така, че става въпрос за едно, образно казано, излизане на литературата от хартията, от книжните корици, което се случва през последното десетилетие, а и още преди това, по много различни начини – през „живи” случвания на литературата, които разчитат на директен контакт с публиката, през новите медии и възможностите, предоставяни от интернет и т.н., и най-вероятно този процес ще продължава и ще се активизира. Мисля, че той е следствие от усещането на авторите за някаква затвореност, или по-радикално казано – маргинализиране на литературата в днешния свят тогава, когато тя продължава да се случва само по традиционните си начини, и представлява опит тя да стане видима за по-широки и нови публики. Един от най-интересните въпроси всъщност е дали по този начин тя наистина привлича нови читатели, дали така до поезията например стигат хора, които иначе не отварят или рядко отварят книга, но биха отишли на едно нетрадиционно четене и така биха станали част от литературния процес, биха станали адресат на литературата.  Пламен положи тези явления, тези нови литературни форми, в битието на отделния автор, което е много интересна гледна точка, но на мен ми се струва, че този процес, който наблюдаваме у нас през последните около две десетилетия, а другаде е започнал и по-рано, всъщност има литературноисторическо  измерение, доколкото става дума за поврат в самата природа на литературата, както и в отношенията между художествения текст и читателя.  В този смисъл аз не бих използвала метафората за невъзможните убежища на поезията, защото тези явления всъщност са резултат от обратното усилие, не от затварянето или съхраняването на литературата в убежища и подслони, а от намерението тя да излезе от тях, да стане социално видима и социално значима. Колкото до приемствеността между 90-те и следващото десетилетие от началото на XXI век – разбира се, че между тях има силна наследственост, в крайна сметка без 90-те всички по-късни литературни процеси са в известен смисъл невъзможни, дори и когато става дума за дистанциране от литературните нагласи на 90-те. Но явления от 90-те като Авторския литературен театър или „Петък 13” са свързани по-скоро с преобръщането на литературното статукво, с карнавализацията и игровостта, с присъщия на десетилетието стремеж да бъдат разтърсени и тотално преобърнати представите за литературата, докато през следващото десетилетие говорим сякаш за друг тип социална видимост на литературата, роден от различен в основата си стремеж и работещ с различен инструментариум.  Всъщност през 90-те литературата изживяваше еуфория от освободеността си, от безкрайния потенциал за експерименти, от възможността най-сетне да се съсредоточи върху самата себе си, освободена от налаганите й преди това обществени ангажименти, и сякаш не чувстваше – поне новите, навлизащите тогава в литературата авторски поколения не чувстваха – дефицит на обществения си статут, ефект, видимост… Така че тогавашните нови форми на литературно присъствие представляват по-скоро част от изпробването на нови възможности, форми и езици, част са от литературния експеримент, и често – което е много важно – от доминантните за периода металитературни нагласи в литературата. За сметка на това ми се струва, че в началото на XXI век новите форми на литературно присъствие са реакция тъкмо на появилия се вече усет за дефицит на публична видимост на литературата и са опит той да бъде преодолян през нови типове общуване между автора, текста, и публиката. Дали говорим за прояви на отделни творци, моментни събирания на автори или обединяването им в по-устойчиви групи, дали говорим за вписване на литературата в нетипични за нея пространства или за излизане от традиционното „затворено”, интимно, така да се каже,  общуване между текста и читателя, в крайна сметка става дума за усилие към увеличаване на публичното присъствие на литературата, и точно събитията и явленията, които по някакъв начин въздействат върху това нейно присъствие, са обект на проекта „Отворена литература”.

М. Н.: Давам думата на Иван Христов. Двамата със Стефан Иванов представят от различни точки феномена на излизане към нови публики.

Иван Христов: Аз отново ще се върна на идеята за поколенията и ми се струва, че може да се говори за връзки както между 80-те и 10-те, така и за такива между 90-те и 10-те. Но според мен 10-те години са по-близки до 80-те. По простата причина, че през 80-те години има силен идеологически натиск и това задава техния смисъл. Докато през 10-те също има натиск, който е пазарен. По-различен, но подобен. Затова и двете декади не са толкова монолитни, а по-скоро има групи, различни автори, които се появяват веднъж тук, веднъж там. Големият зев е точно между 90-те и 10-те години, както каза Миглена, защото през 10-те години се появяват новите медии, които дават нов глас на поколението. Още един паралел между 80-те и 10-те е тази специфична устност – семинари и други форми на изява, които са почти на границата с легалното съществуване и са много по-пъстри, не са толкова монолитни и идеологически центрирани.

Стефан Иванов: Не знам какво точно мога да кажа, защото бих могъл да споделя разнообразни неща, включвал съм се по много начини през тези последни дванадесет години. Присъствал съм, писал съм, участвал съм, организирал съм. Ако трябва да започна хронологически, едно от първите неща, което ме учуди като публика, се случи в Студентския дом на събитие, в което впоследствие станах и участник. Преди това почти винаги бях разбирал постфактум за такива събития, ако не участваха в тях приятели. Мисля си, че и това го има като елемент, което всъщност не знам дали е проблем или просто факт. И наистина… Наименованието е важно, отворена литература, обаче за кого е отворена настоящата литература, не само според този проект и изследване, ами настоящата българска литература въобще? Как е отворена и доколко й е възможно да се отвори, даже и да не й липсва желание? Медийно? Социално? Естетически? За кого? По какъв начин? И кое е значимо събитие? И кое не е? Кой отсъжда? Медии, публика или критика? Когато говорим за отворена литература, доколко искаме тя да бъде отворена, доколко има социална, медийна и държавна културна политика като подкрепа и възможности за подобна отвореност? Освен мен, от тук присъстващите, мисля, че само Силвия е писала и работила в по-големи, мейнстрийм медии и се е занимавала по-трайно във времето с по-масова културна журналистика и има наблюдения как самите медии и хората в тях мислят събитията. Ако трябва да гледаме събития, които се случват в съвремието, може би трябва да гледаме и като наблюдатели, оперативно, медийно отразяващо и отрезвяващо, вписващо се в някаква съвременна актуалност, не само литературноисторически. Наистина случват се бавно някакви важни и сякаш по-скоро позитивни промени. И събитията, които се случват в момента и отзвучават, имат въздействие, имат конкретни последствия и година след година, лека-полека тези процеси водят до съответна и синхронна отвореност и затвореност, парцелираност, хомогенност и едновременно с това хетерогенност на литературата. Важно е как и дали ще бъде анализирана цялата тази емпирия и архив и какъв ще е методът за анализ. Не знам, но може би трябва да се подхожда и авторефлексивно, т.е. аз мога да вляза в невинната роля на външен наблюдател. Наистина може да се вглеждаме по всякакъв начин, но важно е и да се опитваме да бъдем максимално коректни и конкретни, даже и това понякога да нарушава някаква концептуална и предварителна рамка. Например има около 3-4 постановки в съвременния театър в България, които използват поезия и литература по своеобразен начин. Те литературни събития ли са? Например, има една постановка по Константин Павлов през последните десет години – „Тапетите на времето” на Юлия Огнянова. Има и една на Маргарита Младенова – „Плебеи по рождение”, която е по българска социална лирика. И друга строго поетична, „Амант“ на Любомир Младенов, която събира Ахматова, Цветаева, Манделщам. Има и още много други неща, но аз, ако трябва да се вгледам – отново като идеален външен невинен и любопитен наблюдател – в подредените от този проект събития и разбера кои са участниците в тях, ще открия едно интересно хомогенно пространство, което наистина ценя, но българската литературна ситуация определено е разнолика, разнообразна, хетерогенна, и като идеален любопитен наблюдател бих искал да видя още какво има в нея. Дори и да влязат събития, които не всеки счита за невероятно важни, интересни или смислени. И да се види и обговори защо обаче някои имат медийно внимание, защо някои нямат, да се заговори за това дали медийното, не критическото, внимание е естетическо отсъждане, или въобще не е, защо публиката е такава на едни събития, а на други е съвсем различна. Събирането на емпирия би трябвало да се доведе до някаква крайност, защото това евентуално ще доведе до наистина качествен диалог за състоянието на литературата. Това, знам много добре, е твърде сложна и трудна задача и е в сферата на възможното, но почти непостижимото. Много по-важното е, че проектът се състои и съществува, при това не като непостижима идея, а е напълно видим и наличен, за което може само да се благодари.

М. Н.: Мисля, че въпросът за външната граница на това, което да влиза в едно такова преброяване е интересен. Струва ми се, че тя би била решена по-лесно от самите театрали. Със сигурност те не биха припознали като свои събитията, които са включени в списъка досега. Примерите, които Стефан даде, те биха припознали като свои, затова можем да бъдем спокойни. Интуициите на авторите на проекта са били точни. Те не са посегнали към територии, които театралите биха счели като свои, а са навлезли в територии, в които театърът влиза, но с оглед на поетическо действие. Работата, която е свършена по този проект е огромна, особено с оглед на липсата на достатъчно архив, на слабата ни памет. Авторите са се справили с едни такива реалности и на основата на това са успели да съберат изключително много материал.

Силвия Чолева: Изказването на Стефан предизвика у мен един въпрос. Дали целта на авторите на проекта е наистина да обхванат всичко, необхватното, дали ако се прави анализ е нужно всичко докрай, или може на базата и на това, което съществува сега да се направи извод. И втори въпрос. Каква е целта, до какво искате да стигнете? Дали до това как по този начин литературата „се отваря”? Защото участниците са едни и същи, но това няма как да е друго… Дали това е целта, или тя е да видим, че самата литература наистина се превръща в медия? Според мен това е много важно, защото има поколения – аз и Миглена примерно, поколенията на 80-те и 90-те, които нямаха сетива за това, което се правеше последните години, това излизане на литературата „навън” не знаехме как се прави, което не значи, че стояхме отстрани… Задавам въпроси, защото ме интересува искате ли да бъдете крайни в събирането на информация и докъде искате да стигнете?

П. Д.: Това, което каза Стефан ми беше много интересно, защото той иска да се подредят критериите. Това, естествено, искаме всички. Примерът, който даде за постановки по текстове на Константин Павлов, както и всички други театрални продукти в професионален театър, в които липсва ангажиране на авторското тяло не биха могли да имат място тук. Това е моето интуитивно възприятие. В случая е важно авторът да има пряко участие, може да е чрез глас, тяло. Първото ми изказване беше построено на някаква социологическа логика, затова търсех аналогии с 60-те, 90-те. Това, което каза Ани Бурова е изключително важно. Спектакловата форма се пренася, тя може да се открие навсякъде. Например при авангарда през 20-те. Въпросът е в това, че тя служи на различни художествени езици. Тук дебатът може да бъде върху инвентаризацията. Да, трябва да се преброят технически, да се търси максимална цялост. Следващото ниво може да е социологическо и онова, което на мен ми е любопитно, но вероятно е твърде изолирано от задачи, свързани с публиките, е промяната на художествените езици. През 90-те карнавализацията е свързана с постмодерния език. В случая първите години на новия век става дума за възвръщане към фигурата на автора, има вид неоавангардизъм в повечето акции. Не се играе примерно с авторски маски, а това е важен оразличител. Става дума за друг вид езици, и ще се радвам анализите да бъдат във всички тези посоки. Защото могат да се извадят много ценни наблюдения и оперативнокритически и литературноисторически.

Яна Генова: Ако ще картографирате, тук се появяват други неща във връзка с дефиницията, кой влиза и кой излиза. Във връзка с тези, които сте въвели.

Галина Георгиева: Ще започна от това, което Миглена хвърли в началото за радикалните разлики между 90-те и началото на новото хилядолетие. Потвърждавам тази позиция, макар да ми е трудно да се аргументирам. Най едро казано, според мен през 90-те литературата беше модерна, а литературата от последните десет години е постмодерна.

Разбира се, Пламен Дойнов има своето основание за съпротиви на подобна хипотеза, но и аз имам своето. Литературата от последните години неслучайно се нарича бърза, на мен лично ми е бърза, и това я прави постмодерна. Старата литература, като например Ани Илков, е затрудняваща и откъм писане, и откъм четене. Това е, което аз привиждам като модернистичен жест. Желанието литературата да се впише в руслото на ентъртеймънта, да забавлява публиката, част от което е това излизане на площада, е двоен жест. От една страна, е примамване на публиката, но от друга страна, все ми се струва, че е от позиция на една затворена лека патетичност с жест на снизхождане. Демократичният жест според мен трябва да бъде обратен, публиката да отива при високата литература. Интуитивно тъкмо това ми се струва като гранична ос между 90-те и последното десетилетие. Литературата на 90-те се опитваше да има социален ефект, и то без да е много медийно присъстваща, за разлика от литературата от последното десетилетие. И то не само „чалга“ литературата, а и високата литература. Поети и писатели често са гости на културни и не само културни предавания и се разпознават. Т.е. те са разпознаваеми фигури, за разлика от Ани Илков например, който никъде не присъства днес. А сегашните млади трудно си спомнят за него.

 

А. Б.: Много важен знак за постмодерната принадлежност на явленията и събитията от 90-те е металитературният им характер.

М. Н.: Като оставим настрана термините модернизъм и постмодернизъм, които биха могли много да затруднят дискусията, Галя хвърли едни бомби, които можем да оставим за обсъждане в един следващ разговор. Всички трябва да оценим с каква аморфна маса е трябвало да се преборят авторите на проекта, подхождайки към нещо, което се е случвало много интензивно през тези години и бележи промяна. Не споменахме Тома Марков, а би трябвало.

С. И.: Тома Марков, естествено, е важна и активна фигура, която привлича внимание и публика.

С. Ч.: Събитията са били направени не за да „останат”, и в този смисъл трудът, който сте положили дотук, е огромен. Участвайки в събития, никога не съм се замисляла за това.

 

Лидия Кирилова: „Критическите квартети“ са важни събития, понеже са отворени като формат и дават различни оперативни гледни точки. Аз ходих на повечето и винаги там имаше интересни обсъждания на романи като “Лудост” и “Алкохол”. Калин Терзийски е един от авторите, които имат добра стратегия за самореклама и популяризиране на книгите си. Аз се чудя и как не се говори за книгите, наградени от „Хеликон”. Миналата година имаше много неоправдани награди на фона на добри номинации.

Този проект всъщност ще допринесе за инкорпорирането на отделните литературни групировки, които в момента си съществуват сами за себе си, като “пласират” конкретни отделни автори, книги, идеи, докато всъщност стремежите са еднакви.

С. И.: В мен остава впечатление, ако може да се обобщи накратко, че 90-те са време на извънредни експерименти, опиянение, нова чистота, невинност даже. Използва се определението карнавалност, има точно някакво преобръщане на подредбата. Докато сега наблюдаваме как това извънредно положение на 90-те се намества и по някакъв начин се нормализира. Една изгубена нормалност на литературата отново има видимост и сякаш започва да придобива публичен авторитет. Надявам се този проект да не е опакован за кратко време, а да продължи като наблюдение, като анализ и най-вече като разговор, за да можем да не сме затворени, трябва да се говори много за това.

 

М. Н.: Това е хубаво пожелание и то е към „Литературен вестник“, който винаги е вършил много работа от тази гледна точка. Да дадем финално думата на авторите на проекта да отговорят и разширят изказванията си.

Камелия Спасова: Работният характер на тази среща има за цел да даде обратна връзка за това какво сме направили до момента и накъде трябва да се продължи. Не съм съвсем сигурна дали правилно съм разбрала Стефан, защото това, което ние правим, се доближава до това, което той изказа пожелателно, че би искал да бъде направено, но сякаш вижда като неслучило се. Ние се опитваме да влезем през ехо и ефектите на случилите се събития и се нуждаем от помощта и включването на преките участници и автори на идеи да представят своето виждане към актуалната ситуация. Искрено се надявам, че ще открием събитията, за които не сме се сетили, непрекъснато изпадат неща, които не са видими, и затова решихме да поемем това рисково усилие да огледаме и направим видима литературната сцена. Характерът на събитията като София Поетики, който започва точно в началото на периода, ми се струва много важно, защото именно то дава по-различна аура на самата литература, включвайки цялата среда. Друга мощна проява в началото, и то театрализирана, е свързана с фигурата на Тома Марков и „Сфумато”. Това, което сме се опитали да направим не е някакъв наш преглед, затова не бързаме да поставим критериите, които винаги издават политиките на кое да бъде включено и кое не. По-скоро искаме да произведем диалог, да се опитаме да дадем глас на личните гледни точки, на субективните генеалогии и археологии. Доколко искаме да бъдем крайни като емпирия? – доколкото можем. Периодът 2000-2010 е чисто технически, защото трябваше да сложим някакви граници, но процесите предполагат именно едно полагане на тази емпирия в контекста на 80-те и 90-те. Анализът на тази конкретика ще дойде с едни по-бавни текстове, които могат да се опрат на архива, който сме натрупали. Това обаче съзнателно няма да направим ние, като преки участници в някои от събитията искаме да избегнем самопосочването и изтъкването на себе си като най-важни.

ВБВ: Мисля, че Камелия отговори на повечето въпроси. Разбира се, целта на тази среща беше работна. Проектът все още продължава. В него има стандартни теоретични проблеми. Единият е въпрос на дефиниция – какво влиза вътре и какво не влиза. Другият е методологически – как ще се обработва тази информация. По отношение на първия проблем сме подходили съвсем плавно и гъвкаво – просто има анкети и хората самостоятелно преценяват какво да посочат като събития. Що се отнася до методологическата част, то след като я има тази база данни, изследователите са свободни да я употребяват както намерят за полезно. След като описахме трите етапа – анкетите, таблицата и картата – то най-краткото нещо, което мога да кажа за цялата инициатива, е, че това просто прилича на архив. Така че имаме по-скоро работа с паметта, а не толкова теоретична задача да определяме какво е литература. Тези проблеми за дефиниране на литературното поле винаги стоят като важен въпрос, но не това е била целта в случая. Разбира се, именно защото проектът е максимално отворен, позволява хората да нахлуват и да казват какво сме забравили. Забелязах, че най-голямата ни радост е, ако някой посочи, че сме забравили нещо (а това е показателно за целите ни и за това какво търсим ние). Ние търсим да си спомним. И хората да си спомнят.

М. Н.: Откога работите по проекта?

М. К.: Малко повече от година

А. Б.: Събирането на целия този материал е направо подарък за литературните историци.

ВБВ: Важно е да се каже, че това все пак е много малка част от литературата.

Валентина Казанска: Регулярно сме разговаряли с Камелия и сме обсъждали накъде да се поеме Този проект се създаде в движение. Когато идеята се появи, тя беше по-скоро за новите форми на литературата и нови форми на политика в това отношение. Това беше най-интересното и решихме, че е нещо, което първо ще е изненадващо и второ, ще е много полезно. На този етап целите са постигнати. Оттук нататък ще продължим да си говорим

М. Н.: Като участник в разнообразни европейски проекти искам да кажа, че изследване с такъв обхват се прави от екипи от поне 20 души в продължение на 5 години. От тази гледна точка мога само да поздравя координатора и осъществителите на „Отворена литература“, че е свършена толкова много работа за толкова малко време. Резултатът е впечатляващ, всеки ще се радва да го види.


Дискусията е подготвена за печат от:

Лидия Кирилова, Галина Калчева

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s